Животът на Петър

Петьо се роди в едно забутано село, в Странджа планина, през 1926 година. Беше последното от трите деца на Куна и Санди – бедни, бедни хора, чийто имот съставяха малка нива, вол, две кози и прасе. И няколко кокошки. Едвам смогваха с наряда, но все някак се оправяха и челядта не оставаше никога ненахранена, а на панаира все успяваха да я уредят с по някое шекерено петле. Санди беше неграмотен, Куна също. Макар това, те усещаха вътрешно, че светът не е това, което те живеят, ала не се оплакваха. Нямаха време да разсъждават по темата и се радваха на живота по своему – и те живи и здрави, че и хлапетата. Не се оплакваха, не.

За пръв път Петър видя работа на 4- годишна възраст, когато трябваше от нивата да ходи до кайнака, да напълни стомната с вода и я отнесе на пресъхналите от жега майка и татко, оставили за малко сърповете и ръкойките и сгънали крака, да починат. Те отпиваха няколко малки глътки от тясното гърло, за да не ги заболи жлъчката. Набързо хапваха резен дядо и особена, жътварска гозба – чесън, орехи и хляб, счукани в оцет. Без да са учили и грам биология, знаеха от своите родители (а те пък, от своите), че така се възстановява донякъде страшната енергия, която изразходваха, превивайки гръб над класовете. Наградата на Петър беше да го пуснат до ей оная долчинка, да си набере сливи. На него му минаваше през ум, че може и да поиска още нещо, но не се оплакваше. Изобщо.

След втория ден на новата 1933 година той стана на седем. Не получи подарък, понеже пари за такива неща изобщо не бяха предвидени, но нали беше зима и не се работеше, татко му издялка лодка от едно парче борова кора, което беше намерил кой знае откъде. Петьо не се оплака, дори беше много щастлив. На тридесетия ден от новата година, когато на хиляди километри от неговото село, един налудничав австриец с идиотски мустачки беше назначен за канцлер на Германия, най-голямата сестричка на Петър се разболя. Лекар имаше чак в града и докато на втория ден се наканят да тръгнат за натам, въпреки компресите, детето умря. Просто угасна. Малчуганът чу думата „инфлуенца”, но не я разбра.

В селото за около месец умряха дванадесет души и тъкмо семейството на Петър мислеше, че е минало по тъжния си ред, болестта повали и по-голямото му братче. Този път тръгнаха с каруцата почти веднага, но малко преди града то предаде Богу дух. Бащата трябваше да се върне веднага, с мъртвото си дете, за да го погребат. Вкъщи той завари още по-ужасна гледка – Куна се мяташе, цялата в огън, завита с две черги, а до нея Петър гледаше през малкото прозорче в някакъв страшен унес.

Вместо един, изкопаха още два гроба.

Когато дойде пролетта, Санди приготви една торба, обясни на Петър, че ще живее при чичо си и тръгна за големия град, далече, далече от село. Там да работи по укрепване на новото пристанище. Пари давали хубави, пък и трудът бил по-заплатен, не като таз неблагодарна робия, със земята. Петьо не се оплака изобщо, знаеше, че волята на тате е закон и щом така трябва, значи така трябва. Не му беше никак приятно, понеже чичо му, колкото и да го обичаше, сам имаше семейство с един син и жена злобна, станала такава заради тежкото раждане, направило я ялова завинаги.

След няма и година, дойде грозна вест. Санди умрял на строежа, затиснала го кола с камъни. Изобщо не докараха трупа му на село, толкова бил премазан. А и беше лято, докато дойдеше колата, щеше да се вмирише и мухите да го наплюят.

Петър остана кръгъл сирак на 8 години, но не се оплакваше. Чичо му каза, че трябва да е доволен, че е жив и има покрив над главата си. Така и стана. Още седем години той живя там, къде зле, къде добре, като беше принуден да търпи подмятанията на лошата си леля. На седмата година, обаче, като че ли съдбата й отмъсти за тормоза. Тя се разболя незнайно от какво и умря за три дни. Вече доста остарелият чичо съвсем грохна от смъртта и изгуби всякакъв живец. От сутрин до вечер седеше на двора, клатеше се, като луд и нещо си мърмореше. А порасналият братовчед взе, че се ожени. За Петър в тази къща вече място нямаше. Той събра малкото си дрехи в една бохча и отиде в по-близкия голям град, не в този, в който баща му умря. Там отиде на пристанището и се примоли на едно малко корабче, с което ловяха риба в морето. Взеха го по милост, но работата му се удаваше и скоро го приеха като свой син. Петър не се оплакваше. Реши, че след толкоз мъка, животът все пак е интересен. А и туй море...

Четири години изкара Петър на гемийката, остана си дребен, но стана жилав и любопитен. А един от дъртите бараби, освен, че го запозна с пиенето на ракия, му показа как да пише и чете. Тогава  дойде войната и деветнадесетгодишният младеж се записа и отиде на фронта. След няколко дневен марш, той падна с болки и ротният лекар каза, че бил дюстабанлия. Върнаха го в тила, артелчик. Петър не се оплака, беше чувал, че на предната линия е страшно и хората умират с едно мигване на окото. Прав беше. Един ден, когато излезе от склада, за да запали цигара, върху бараката падна мина, която я изравни със земята. Останалите четирима артелчици бяха разкъсани на парчета.

След войната Петър нямаше къде да отиде и се върна в село. Там беше станало страшно, колективизацията тъкмо започваше и злобни цървуланковци обикаляха и агитираха за влизане в ТКЗС- то с бой. Чичо му отвърна на един от тях с шамар, той го застреля, оправдавайки се, че като представител на народната власт, бил нападнат от кулак. Петровият братовчед скочи с вилата на острието на народовластието, което застреля и него и така младата му съпруга остана сам-самичка. В ТКЗС- то.

Така я намери Петър, помоли я за подслон, заживя в дома й, помагаше с каквото можеше, а иначе работеше в новата кооперация. Понеже беше доста научен от живота, бързо схвана как да се оправя с новия трактор, който докараха другарите и стана ценен кадър на полето. В селото плъзнаха грозни слухове, че живеел със снаха си като мъж с жена, но той не се оплакваше, тъй като живееше под покрив, имаше храна и работа, че и получаваше заплата.

На една вечеринка Петър се запозна с Малина. Бързо се харесаха и се взеха, макар че нейните родители бяха против. Младото семейство бързо реши проблема, без да се оплаква – премести се в друго село, където ремонтира и се нанесе в изоставена къща. И тук плъзнаха слухове. Че двамата, всъщност са брат и сестра в гадна, кръвосмесителна връзка, че Петър бил издънка на богат фашист, че Малина била на трети брак... Петър не се оплакваше изобщо, а си гледаше работата в местното ТКЗС. Беше много доволен от живота, вече твърдо убеден, че щастието на всеки му стои и той не трябва никога, никога да се оплаква, а да гледа само напред. Скоро се роди и синът му Санди. Петър просто ходеше из облаците от радост. Ненавреме набръчканото му лице се изопна и светна. Усмивката не слизаше от него през целия ден.

Докато една тъмна вечер блюстителите на селския морал, незабравили съмненията, го причакаха на улицата, хвърлиха връз него черга и го смазаха от бой.

Така го откриха на сутринта съселяни – полумъртъв, в локва кръв, с избити почти всички зъби. Запалиха „Молотовката” и го откараха до големия град. В болницата лежа около 4 месеца, шиха го, кърпиха, наместваха. Оттам излезе полупарализиран инвалид. Когато се прибра вкъщи, разбра, че са избрали Малина за звеноводка. Съответно – заплатата й по-голяма, ще  може да изхранва и него и малкия иим син. Е, вярно, говореха, че за това се овъргаляла в плевнята с партийния секретар, на ТКЗС- то.

Но Петър не се оплакваше.

Уъркшоп, Мастърпийс, Пърформанс и Инсталация (Как да си направим алтернативен фестивал)

Редовете, които ще прочететете по-долу, са израз на художествена измислица, вдъхновена от истинския живот. Всяка прилика с реално съществуващи събития, парични суми и творчески хрумвания е напълно случайна.

Подгответе идеен проект и кандидатствайте с него за пари от културната програма на Европейската комисия. Още преди да се захванете с писането, трябва да сте наясно, че името трябва да е някакво взривяващо, от него трябва да струи мощна енергия, така че да разтресе като ток еврочиновника с осемкатова гуша, когато той посегне към него. Разни елементаризми, като „Крали Марко – истински герой?”, „Жената-котка Бастет в Странджа?” или „По маршрута на шхуната „Горянин” изобщо не са вървежни. Ми провинциалнички са си и това е. Друго си е „Изпържи си мозъка”, „Разбий града”, например. А най-адската маниащина е „Уърлд пачанга – бабите в Бродилово”.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО: В проекта трябва да съществуват думите „устойчиво развитие”, иначе нямате никакъв шанс!

Веднъж получили парите за фестивала (1 милион лева за три издания, едното от които се поема от местната администрация), свиквате журналисти, за да им обявите най-новата и разтърсваща идея, с която вашият град ще изгрее на културната карта на Стария континент и света: фестивала „Мегамиксус Перцептикус”. По време на пресконференцията,  на попиталите какво означава това на български език, подхвърлете насмешлив поглед, демек „Ебати цървула, не знае елементарни неща”. Бъдете сигурни, че той ще млъкне веднъж завинаги, българските репортери изпитват панически ужас, ако някой дори заподозре истинското им ниво на мироглед и каквато и да било култура.

А ако някой, все още ненапълно зашеметен от гръмката идея за световна слава, се осмели да зададе въпрос колко струва целият масраф, убедено оповестете най-много 400 хиляди, на кого му пука и без това никой няма да научи точната цифра.

Трябва да съберете участниците. Как става това? Ясно ви е, че всеки нормален артист, певец или какъвто и да е творец с талант, ще ви поиска хонорар. Не се излагайте, как така ще давате пари на разни таланти, всеки лев е отвоюван от Европа, с пот на чело. Вашата пот! Елиминирате всякакъв интерес от страна на стойностните горепосочени с обяснението, че това е алтернативен фест, АЛ-ТЕР-НА-ТИ-ВЕН! И никой от настървените зрители няма да се впечатли от жалките им конвенционални умения да пеят, свирят, играят театър и други подобни пошлотии.

На вас ви трябва нещо невиждано!

Затова се обаждате на 80 до 100 училищни кръжока, привиквате и около трийсетина извънкласни форми на артистичен живот, строявате ги в две редици и произнасяте пред тях магическата дума „кастинг”. От нея по-голямата част от тях се разтреперват и изпаряват, смачквате на пюре останалите след този естествен подбор и сред тях си избирате тези, които са готови на всичко за смешни пари, само и само да ги напишат в рекламната дипляна.

Освен тях, ви трябват четири-пет имена, които поради кой знае каква причина вече са били споменавани повече от веднъж в която и да било медиа, на тях обещавате вече по-големи суми и всичко е готово.

Добре е фестивалът да бъде поне тридневен. Така се създава чувство, че вашето творение с лекота ще удари в земята онези аматьорчета от Карнавала в Рио или другите некадърници от „Марди Гра” в Ню Орлиънс. Правите още няколко пресконференции, за да обявите всички тези важности, записвайки ги в разходният отчет, като „реклама в местни медии” и сте готови за действие. На последната среща с омаломощените от новини и емоции журналисти обяснявате увлекателно, че жителите на града, които се осмелят да гледат фестивала, ще бъдат зашеметени от мастърпийси, уъркшопи, пърформанси и инсталации. „Не ВиК или електрически инсталации”, шегувайте се освободено, но добронамерено с тях.

Разположете различните сцени от „Мегамиксус Перцептикус” на голямо разстояние една от друга, за да създадете впечатление, че „целият град е сцена”. За кръжочниците и самодейците, които ще се представят на различните места не берете грижа. Те и без това ще се стараят, децата, това е един от малкото им шансове да ги видят и други хора, освен родителите им, пък и техните изпълнения ще хванат дикиш – зрителите, колкото и да са малко, усещат кога някой играе със сърце.

На няколкото по-обемисти тъпотии, родени от алкохолни кошмари или творческа абстиненция, дайте името „арт инсталации”. Ако имате боядисани в ярко електриково продълговати балони, вързани за стряхата на някоя обществена сграда, наречете ги „Сънят на октоподите”.

Десетината тромави робота, направени от ръждясали варели и всякакви други технологични отпадъци, задължително трябва да се казват „Камера футура”.

Най-ефектно ще бъде чисто голи мъж и жена, застанали като статуи един до друг, да кръстите „Човек 21”. За да е по-скандално и абстрактно, ги поставете в началото на алея в градския парк, по която майки ежедневно разхождат малки деца. Проблем ще ви е само, че фъстъците ще питат какво е онова, дето стърчи или виси (според случая), а и свободно шляещи се кучета могат да препикават арт инсталацията отвреме-навреме и да свалят от нея бронза, с който са намазани телата.

Задължително ви трябват и пърформанси. „Пърформанс” е, примерно, будещ смразяващ ужас клоун, който на кокили върви из главната улица. Зад него не по-малко страшно на вид, неопределимо същество, бута количка, в която има походна кухня с пушещ комин. От походната кухня сегиз-тогиз излизат звуци с височина минимум 120 децибела, които наподобяват йерихонска тръба, струг с цифрово управление или предсмъртен рев на Годзила. За подсилване на впечатлението зад всичко това може да се влачи огромен бял балон. Подобен на тези, детто са били издигани в английското небе, да пазят Лондон от самолетна атака през Втората световна война.

Разбира се, гореописаното са само щрихи, въвеждащи ви в изкуството да си направите алтернативен фестивал със спечелени от Европа пари. Счетоводители, следящи отблизо артистичния и фестивален живот, твърдят, че на всичко дотук сметката излиза къмто 40 000 лева.

Е, кво му плащате?

Хем 40 000, хем пърформанси, хем уъркшопи, хем инсталации.

Мастърпийс, бе!