Няма да дойдат, ще видите”, изплю се ядно Пламен, стрелна фаса с палец и
среден пръст и хвана лопатата. На всички ни беше ясно, че така ще стане
и нищо не казахме. Само Христо повдигна трудовашката количка и подкани
да товарим. Беше адски горещ юли, какъвто може да има само в Плевен.
Живеехме вече десет месеца там и се бяхме наситили и на лютата зима, и
на жежкото лято. Мислехме само как след тридесет дни ще сложим онова „Т”
на пагоните с образовки и ще се разотидем по родните места за
задължителния полагаем отпуск след школата.
Строяхме „най-големия запасняшки център на Балканите”, както
запенени ни обясняваха офицерите и старшините, през този ден ни бяха
закотвили, петима души от нашия взвод, на един бетонов център, близо до
Пордим. Сутринта ни изсипаха с „Прага”- та и обещаха към обяд да ни
донесат храна, но вече минаваше два следобед и на никой през ум не му
минаваше да мине да ни види поне живи ли сме.
Добре че наблизо имаше маркуч, вързан за тръба от земята, и
често-често се поливахме с вода от глава до пети. Тя се изпаряваше за
десетина минути и после отново и отново. По едно време Иван Черният,
както го бяхме кръстили, се появи след пет-шестминутно отсъствие и ме
повика с притеснен жест.
„Веско, тез лелчета ни черпят обяд. Аз не се срамя и ше ям, ако
искаш и ти. Кажи и на другите!”, прошепна той и ме погледна изпод вежди.
„Лелчетата” бяха около десетина циганки, които кротко и сръчно вършеха
някаква друга работа на метри от нас и от време на време се заглеждаха в
нашата групичка от седмина голи до кръста школници. Казахме на
останалите за предложението. Христо, Поповският, Пламен и Райнето приеха
с подбелени очи и взеха един през друг да подвикват изнурени
благодарности към внезапните благодетелки. Само Чепалски седеше като
истукан, бърчеше дебелото си, потно лице и мълчеше гузно.
Смотолеви, че щял да отиде да полегне на сянка, докато ядем, и
изчезна. Райнето и Христо го препсуваха полугласно, аз се изхилих, а
Иван Черният го сподири с мрачен поглед. Иван Черният също беше циганин.
Попаднал в школата заради това, че баща му работел като старшина в
сливенско поделение, а самият той бил почти отличник в своето училище.
Съвестно и работливо момче, мъжкарче и пич на място. Чепалски също беше
някакъв отличник от някаква почти само женска гимназия из Пловдивско.
Той или мълчеше, или отговаряше с „па, да!” на какъвто и да било
въпрос. Почти всички говореха зад гърба му, че нещо не е читав, а аз все
им казвах, че не е нужно да го ругаем, че не е като нас. Възпитан е,
културно се държи и не е нужно да ни се връзва на казармаджийските
простотии.
Захвърлихме инструментите и насядахме заедно с циганките в нещо като
кръг. Жените наизвадиха домати, кренвирши, селски хляб, чесън и сирене,
завито във вестник „Работническо дело”. Разприказвахме се, заглушавайки
лакомото мляскане, кой откъде е, има ли братя, сестри, как се казва и
тъй... От тях разбрахме, че някои имат синове, синовете им били в кеча в
Хасково и общо взето си носели службата добре. Радвали се, че хем
взимали занаят, хем които не знаели азбуката, я научавали. Така че, след
като се уволнят, нямало да останат „общаци”, ами можело и като майстори
на строежите добри пари да получават.
„Туй момче, дебелото, що ни иска да иде с нас?” - попита едната
леля, с подути сини венци – „Щот сми цигани ли?” Пробвах ухилен русоляв
чар, за да й обясня, че той си е чешит, баш бая си е луд и изобщо да не
му обръщат внимание. Тя не ми хвана особена вяра, дружно всички
довършихме каквото беше останало от сухоежбината и пак се метнахме на
работа, във врялата мараня.
Чепалски се появи веднага, заопъва, като всички, врат и се сменяше,
заедно с всички, по графика, който си бяхме измислили още сутринта – на
двадесет колички половин час лопата. Прибраха ни към седем вечерта
направо разкапани, но и останалите от нашия взвод бяха на същия хал. По
пътя за школата никой нищо не говореше, само си подавахме манерки с
вода.
Изпитите минаха. Дори и най-големите марди се представиха достойно.
„Чепа” надмина себе си, на лоста направи цели четири коремни. Всички
взеха (макар и много закъсняло) да го уважават, а той дори започна да
идва в различните групички, които се въргаляха в тревата край плаца и
пушеха, в очакване на вечерната проверка. Иван Черният и Христо, които
бяха от неговата стая, няколко пъти ми признаха, че май-май не са били
прави цяла година така да го обвиняват. За една-две седмици той се
превърна в нещо като мини герой на тяхното спално и даже злобният
механик-водач редник Прици му каза веднъж, че бил голяма работа, „задето
глътна корема”.
Дивизионът вреше и кипеше. Вечер никой не искаше да спи, очаквайки
голямата дата. Дори заместник-началникът на школата ни отпусна
великодушно още час навън след вечерния развод, при едно условие – всеки
да стои на плаца на своето си поделение. „Съни”, „Дюни” и „Елени”
чакат всички ошенени! (от откомандироване на Школническия набор)”,
проповядвах на всеослушание аз, ухилен като тиква на плет. Крояхме
планове с останалите как на път за морето задължително ще минат през
Бургас, ще се напием на „Фрегатата” и какви ли още не дивотии, напълно
подходящи за 20-годишни мъже, държани цяла година на сухо и физическа
подготовка.
Два дни преди да си заминем плъзна неприятната вест. Една част от
набора задължително ще остане в школата още доста време, докато новият
набор даде клетва във вярна служба на Родината и придобие право да носи
заредено оръжие. Един от избраните по кой знае какви критерии беше
Чепалски. Когато чу своето име, новоизпеченият герой почервеня като
много узрял домат, в строя. На другата сутрин Христо смутен ми разказа,
че вечерта май го чул да плаче. Ама не бил сигурен.
А на следващия ден, когато влачейки крака като същинско „старо
куче”, се качвах на етажа на нашата батарея, чух басови злобни псувни.
Идваха от тяхната стая. Всички седяха и гледаха в земята. Псуваше
Христо, с когото трябваше да се напиваме в Бургас и да му показвам
остров Болшевик. Иван Черния не псуваше. Макар че и той, заедно с него,
трябваше да остане, се разбрало ей точно сега, в най-последния момент.
Чепалски го нямаше в стаята. Никой не знаеше къде е. Нямаше го и багажа
му. Някъде се беше изпарил. Пламен каза, че го видял предния ден да се
мотае около пощенското отделение, до главния портал на школата.
Стреснато обяснил, че чака много важно обаждане от техните...
