Диалектически материализъм` 2013

Марин се прибра вкъщи и пусна телевизора. Книги той отдавна не четеше. Нямаше навик още от невръстни години, от училище, когато последно запамети „О, музо! Възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев!” за тройка в училището, в което с тежки мъки се опитваше да завърши с диплома, малко по-висока от „3.00”. Тогава беше различно, Марин не се замисляше особено, а и нямаше смисъл в това. Знаеше, че е разпределен в култово за времето си металодобивно предприятие, където заплатите бяха три пъти по-големи, стига да си работиш и да се мазниш на партийния секретар. Това положение, обаче, се промени. В началото на 90- те на миналия век. Оказа се, че нито руда ще идва отдалече, нито метални заготовки, нито има нужда някакви шерпи да я обработват. Марин изпрати (вече) позастарелите си майка и баща на село, та направи култова кръчма „При батко ви”. Тя беше на първия етаж, в бившия хол на апартамента, в който отрасна, а към хола направиха метална стълбичка, за по-лесен достъп за местни пияници. С променлив успех от локалната утеха за пропаднали махленски алкохолици събра пари и направи „склад за продажба на едро”. Вървеше, не, че не вървеше, но с едно фалшиво олио го прецакаха контрагенти от друг град и бизнесът му замина на кино. С малкото спестени кинти той нае под наем местна сладкарничка и я преобърна в „Казино Ша Ноар”. Последното управление на държавата, обаче, така зловещо се отрази на мястото, че уволни двамата пазачи (които мислеха, че са „бодигардове”), та стоя там до тази вечер. В която написа „Обичам ва. Ма не мога повече”. И скочи от терасата. От петия етаж. Умря веднага, с пръснат череп, върху старомодните плочки пред входа на мрачния блок в мрачния комплекс, в който живееше от седем години насам. 

Мариана отключи, влезе, заключи и се облегна на вратата. Остана доволна, че децата ги няма. Все пак, четири деца от трима бащи, не е лесно. Обаче, на, всички живи и здрави, всички доволни от живота си, само тя не от нейния. Красива и суператрактивна, най-готината от гимназията, тя се почувства страшно обидена след като Бойчо* я заряза след двегодишно казармено чакане и хукна подир оназ` курва от Симеоновград, дето баща й беше митничар. Мариана започна работа като управителка на няколко заведения. И, понеже беше „лесна”, за нула време се видя с няколко отрочета от няколко бащи. Кой от кого по-гламави, тъпи и по-главочи. И, понеже битието определя съзнанието, продължи по темата. И се видя с още едно. Льохманинът, който й го направи, беше любвеобилен веселяк, обещаващ й, че след най-много две години всички заминават при брат му, в Австралия, а там ще работи в асфалтирането на пътища. Греда! След почти две години умря в адски мъки, намушкан с касапски нож, в черния дроб от събутилник-циганин-рецидивист. С когото, кой знае защо, се събрали, за да пийнат по едно, след края на работния ден. Мариана глътна 23 диазепама. След това изпи една бутилка водка, почти на екс. И се отнесе...

Милослав се отпусна в кожения диван на любимия си хол. Наля си един бърбън. Помисли, че точно в този момент ще му е нужна ненужно младата секретарка Мери, за да му врътне една свирка. Той през последните десет години си беше баш бонвиван. Заряза бившата си жена Мила, осигури я, заедно с децата и замечта за една нова бизнес-обстановка. Радостна и щедра. За която малко по-късно разбра, че няма как да се случи, заради световната криза с имотите. Така или иначе, Мери я нямаше. „Най-вероятно се чука с някой по-млад от мен”, си помисли Милослав. Погледна наедрялото си шкембе, отиде до банята, видя силно побелялата си коса и се отчая съвсем. Онези 14 000 нямаше как да ги даде на освирепелите работници, ревящи под прозореца на тризонета му, за заплати. Около тях се мяркаха няколко (откъде-накъде?) възпитани репортери, очакващи мнение от него, за да го заковат в последната си новинарска емисия. Заковаха го. В ранната емисия на техните новини се чу, че глътнал силна отрова. Причината, казали от пресслужбата на съответнотно полицейско управление, била „силна вътрешнофирмена задлъжнялост”.

Минчо подсмръкна и се изплю през борда. Храчката заплува по мазните зелени води на пристанището. Почеса се по главата и запали смачкана цигара... „Четирсет и седем и кво? Скапана работа. Тристаен, „Ягуара” на 100 години, „Пежото” на жената вече издиша. Скапана работа. Добре, че децата... Голямата учи „Европеистика”, втори курс е, страшна работа. Два пъти до Брюксел ходи, искат я веднага щом завърши. Оня, малкият и той отличник. Архитект искал да става, искал да измисля къщи. Бе аланкоолу, хората милионери станаха със строителство, не с архитектура. Вярно, че доста от тях фалираха, ма като са прости, да си накупят веднага мерцедеси и беемвета... Карай, да става архитект, не като баща си, да се дави на желязото по седем месеца из океаните... Че и черен пояс по айкидо взел онзи ден, снимки по интернет прати. С гаджето, прегърнати в залата, гледа нахакано... „

Минчо метна фаса и пак се изплю. Идваше време за вахта в машинното. Заби слушалките на плейъра в ушите си и изду Гери Мур. Докривя му, но си намигна вътрешно. След месец се прибираше.

У дома.

Открийте разликите (Най-ужасна е мисълта, че нищо не се променя)

Има една идея, че всякаква бедност се преодолява, животът все някак става по-добър, но няма нищо по-страшно от разяждащата мисъл, че каквото и колкото и да върши един човек или народ, нищо не се променя и той продължава и продължава да тъпче на едно място, окован и задушен в своята съдба. Без да съм прекален черногледец (останах да живея тук и смятам, че тук ми е мястото), към горното разсъждение се върнах преди дни, когато хиляди българи излязоха да протестират против новия Закон за горите, а вътрешният министър ги нарече „хора на организираната престъпност”. И неговите служители изпоарестуваха несъгласните с бъдещата тотална съсипия на природата, които ги прегръщаха и целуваха по каските.

Ако по-възрастните измежду нас се огледат в съвсем недалечното минало едва ли ще открият големи разлики между тогавашния механизъм в справянето на държавата с недоволни и сегашния. За събралите се пред Народното събрание, един президент препоръча „Танковете да дойдат”. Сега те просто си идват. Арестуват, попляскват някого и така нещата се уталожват. По времето на светлия социализъм никой не смееше да шукне от страх, че отвсякъде дебнат уши. Това беше толерирано от властта и си беше чудесен механизъм за изначална пречка пред народния ропот. Миналата година, по време на протестите на жителите на Несебър против събарянето на надстройките на техните къщи, с тях дойде да разговаря управителят на областта, в която живеят. Вместо да попита как те смятат да се реши проблема, той недвусмислено рече „И все пак не забравяйте, че има камери, на които си личи кой какво е правил.” Милиционерът остава милиционер, без значение каква длъжност и в какво време заема. Само това да беше приликата със застойния соц!

Когато комунистическата власт преживяваше сериозни сътресения между кредитите, които получаваше от Съветския съюз, Римския клуб и други знайни и незнайни организации, обикновено цените се вдигаха. Това се наричаше „редуциране на цените”. Или коригиране ли беше, вече не помня ясно и слава Богу. Спомняте ли си как беше туширано мрънкането на уплашения народ? С филма „Кобра” от „Студио Х”, скандалите във футбола между „Левски” и ЦСКА и поредната мощна предупредителна вълна по всички тогавашни вестници, че Америка прави космическа площадка и с тези „Звездни войни” Рейгън е зинал да бомби от Космоса целия мирен социалистически свят.

Вече е 21 век и арсеналът е много, много по-богат. Пък и отдавна стана ясно, че никой за нас не мисли, всеки гледа себе си. Затуй при всеки шамар, който България получава заради некадърното си управление, заглушаващият истинските въпроси на деня цирк е с преимуществено вътрешна насоченост – изпълзяват банди със зловещи имена (не, че не съществуват, но в друго време срещу тях никой нищо не прави), от време на време полицията геройски задържа някой бивш министър (който след месец бива триумфално освободен), а в краен случай се пръкват сандъчета с мощи на светци или скелети на вампира Кривич. Май специалистите наричат това „кризисен пи ар”, нямам представа...

В най-последните дни жалките изпълнения във вътрешната политика са перфектно замазани в мъглата от мастика и бира при гледане на Европейското по футбол.

Имам изненада за тези, които удобно са забравили връзката между днешните силни на деня и онези, отпреди 25 и повече години. Днешният шеф на страната е член на партията, чийто пръв (а после по съветски образец – генерален) секретар беше онзи отпреди 25 и повече години. Сегашният шеф на страната беше именно негов телохранител в едни по-късни дни. И е ясно, че от него се е учил на управленска мъдрост и държавническа мисъл и управление. Нека по-живелите читатели да сложат ръка на сърце и признаят каква е разликата между изказа на онзи пръв партиен и държавен ръководител и сегашния. В приказките ли, в мисълта ли или в литературното владеене на съвременен български език? Дори, ако се замислите, в определени моменти, онзи от Правец беше доста по-скромен в изявленията си пред народа. Е, поне не претендираше, че той е построил всички пътища, магистрали и спортни зали.

Предлагам тест за българи, които имат в мазе или на таван стари вестнци, отпреди 10 ноември 1989 година. Моля, извадете ги и сравнете с новите ежедневници: Колко снимки на Първия секретар има в онези и колко снимки на светлия Му лик на днешния са поместени в сегашните. Ще се изненадате. Колкото до култа към личността, можете само да се насладите на две сияйни творби, доказателство докъде може да оглупее човек, вярвайки без капка мисъл на телевизионни обзорни информационни емисии, в които баш босове на България режат лентички на откриване на обекти:

 „И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!”

Това творението на блюдолизеца Нино Николов от култовата книжка „Априлски сърца”, обаче, направо бледнее пред изтрещялата осанна на пенсионирания училищен директор Стоян Бочуков, отпреди година:

„Светец на истината се роди

в България с много лъжци дори,

войн с душа искряща, без покой,

отиваше на все да види той.

Бойко съзна истината свята,

пое в села, градове, полята

да се бори с лъжци по земята

българска, опръскана с лъжата.

Днес е тук, а утре там, далече,

при убийци, мафиоти, лъжци,

със сърце неуморно върви напред,

за да бъде България във ред.

Вселюбещ от народа мъченик,

той раздава си живота велик,

крилато хванал истината той,

без да потърси за себе си покой.”

Не зная, може би изследователите на народопсихологията биха казали тук, че това е то славянската душевност – преклонение пред „батката”, царят, човекът, който те язди, а не в собствените сили и възможности. Аз в момента просто се сещам за една хубава народна приказка: „Прост народ – бедна държава”. Навярно е излишно, към края, да обръщаме внимание кой навремето беше много богат – партокрацията, наброяваща не повече от стотина имена. Днес много богати са децата и внуците на тази партокрация. Това са не повече от стотина имена.

Добре де, има разлики със светлото социалистическо минало. Има свобода, демокрация и гласност. Гласност! Което напомня стария виц:

Спорят американец и българин.

- Вие сте много зле! У нас, например, е такава свобода, че на пъпа на Вашингтон мога да изляза и да викам „Долу Рейгън!”

- Хехехе, много важно! То и у нас е такава свобода! И аз мога да изляза на пъпа на София и да викам с пълно гърло „Долу Рейгън!”

История за цигани, кренвирши и казарма

Няма да дойдат, ще видите”, изплю се ядно Пламен, стрелна фаса с палец и среден пръст и хвана лопатата. На всички ни беше ясно, че така ще стане и нищо не казахме. Само Христо повдигна трудовашката количка и подкани да товарим. Беше адски горещ юли, какъвто може да има само в Плевен. Живеехме вече десет месеца там и се бяхме наситили и на лютата зима, и на жежкото лято. Мислехме само как след тридесет дни ще сложим онова „Т” на пагоните с образовки и ще се разотидем по родните места за задължителния полагаем отпуск след школата.

Строяхме „най-големия запасняшки център на Балканите”, както запенени ни обясняваха офицерите и старшините, през този ден ни бяха закотвили,  петима души от нашия взвод, на един бетонов център, близо до Пордим. Сутринта ни изсипаха с „Прага”- та и обещаха към обяд да ни донесат храна, но вече минаваше два следобед и на никой през ум не му минаваше да мине да ни види поне живи ли сме.

Добре че наблизо имаше маркуч, вързан за тръба от земята, и често-често се поливахме с вода от глава до пети. Тя се изпаряваше за десетина минути и после отново и отново. По едно време Иван Черният, както го бяхме кръстили, се появи след пет-шестминутно отсъствие и ме повика с притеснен жест.

„Веско, тез лелчета ни черпят обяд. Аз не се срамя и ше ям, ако искаш и ти. Кажи и на другите!”, прошепна той и ме погледна изпод вежди. „Лелчетата” бяха около десетина циганки, които кротко и сръчно вършеха някаква друга работа на метри от нас и от време на време се заглеждаха в нашата групичка от седмина голи до кръста школници. Казахме на останалите за предложението. Христо, Поповският, Пламен и Райнето приеха с подбелени очи и взеха един през друг да подвикват изнурени благодарности към внезапните благодетелки. Само Чепалски седеше като истукан, бърчеше дебелото си, потно лице и мълчеше гузно.

Смотолеви, че щял да отиде да полегне на сянка, докато ядем, и изчезна. Райнето и Христо го препсуваха полугласно, аз се изхилих, а Иван Черният го сподири с мрачен поглед. Иван Черният също беше циганин. Попаднал в школата заради това, че баща му работел като старшина в сливенско поделение, а самият той бил почти отличник в своето училище. Съвестно и работливо момче, мъжкарче и пич на място. Чепалски също беше някакъв отличник от някаква почти само женска гимназия из Пловдивско.

Той или мълчеше, или отговаряше с „па, да!” на какъвто и да било въпрос. Почти всички говореха зад гърба му, че нещо не е читав, а аз все им казвах, че не е нужно да го ругаем, че не е като нас. Възпитан е, културно се държи и не е нужно да ни се връзва на казармаджийските простотии.

Захвърлихме инструментите и насядахме заедно с циганките в нещо като кръг. Жените наизвадиха домати, кренвирши, селски хляб, чесън и сирене, завито във вестник „Работническо дело”. Разприказвахме се, заглушавайки лакомото мляскане, кой откъде е, има ли братя, сестри, как се казва и тъй... От тях разбрахме, че някои имат синове, синовете им били в кеча в Хасково и общо взето си носели службата добре. Радвали се, че хем взимали занаят, хем които не знаели азбуката, я научавали. Така че, след като се уволнят, нямало да останат „общаци”, ами можело и като майстори на строежите добри пари да получават.

„Туй момче, дебелото, що ни иска да иде с нас?” - попита едната леля, с подути сини венци – „Щот сми цигани ли?” Пробвах ухилен русоляв чар, за да й обясня, че той си е чешит, баш бая си е луд и изобщо да не му обръщат внимание. Тя не ми хвана особена вяра, дружно всички довършихме каквото беше останало от сухоежбината и пак се метнахме на работа, във врялата мараня.

Чепалски се появи веднага, заопъва, като всички, врат и се сменяше, заедно с всички, по графика, който си бяхме измислили още сутринта – на двадесет колички половин час лопата. Прибраха ни към седем вечерта направо разкапани, но и останалите от нашия взвод бяха на същия хал. По пътя за школата никой нищо не говореше, само си подавахме манерки с вода.

Изпитите минаха. Дори и най-големите марди се представиха достойно. „Чепа” надмина себе си, на лоста направи цели четири коремни. Всички взеха (макар и много закъсняло) да го уважават, а той дори започна да идва в различните групички, които се въргаляха в тревата край плаца и пушеха, в очакване на вечерната проверка. Иван Черният и Христо, които бяха от неговата стая, няколко пъти ми признаха, че май-май не са били прави цяла година така да го обвиняват. За една-две седмици той се превърна в нещо като мини герой на тяхното спално и даже злобният механик-водач редник Прици му каза веднъж, че бил голяма работа, „задето глътна корема”.

Дивизионът вреше и кипеше. Вечер никой не искаше да спи, очаквайки голямата дата. Дори заместник-началникът на школата ни отпусна великодушно още час навън след вечерния развод, при едно условие – всеки да стои на плаца на своето си поделение. „Съни”, „Дюни” и „Елени”  чакат всички ошенени! (от откомандироване на Школническия набор)”, проповядвах на всеослушание аз, ухилен като тиква на плет. Крояхме планове с останалите как на път за морето задължително ще минат през Бургас, ще се напием на „Фрегатата” и какви ли още не дивотии, напълно подходящи за 20-годишни мъже, държани цяла година на сухо и физическа подготовка.

Два дни преди да си заминем плъзна неприятната вест. Една част от набора задължително ще остане в школата още доста време, докато новият набор даде клетва във вярна служба на Родината и придобие право да носи заредено оръжие. Един от избраните по кой знае какви критерии беше Чепалски. Когато чу своето име, новоизпеченият герой почервеня като много узрял домат, в строя. На другата сутрин Христо смутен ми разказа, че вечерта май го чул да плаче. Ама не бил сигурен.

А на следващия ден, когато влачейки крака като същинско „старо куче”, се качвах на етажа на нашата батарея, чух басови злобни псувни. Идваха от тяхната стая. Всички седяха и гледаха в земята. Псуваше Христо, с когото трябваше да се напиваме в Бургас и да му показвам остров Болшевик. Иван Черния не псуваше. Макар че и той, заедно с него, трябваше да остане, се разбрало ей точно сега, в най-последния момент. Чепалски го нямаше в стаята. Никой не знаеше къде е. Нямаше го и багажа му. Някъде се беше изпарил. Пламен каза, че го видял предния ден да се мотае около пощенското отделение, до главния портал на школата.
Стреснато обяснил, че чака много важно обаждане от техните...

Умри! Веднага!

Моторът изрева рязко и пронизително. Изстреля се, като куршум, още преди жълтото на светофара да е позеленяло. „Маайка ти мръсна, на другото кръстовище да са убийш, дано!” – просъска някой от по-задните пътници, насядали във врялото черво на градския автобус. Да си призная, бях се замислил и страхотният шум от машината ме стресна. Но това, което чух след него почти ме уплаши. Извърнах се да видя кой беше източникът. Ще повярвате ли, злокобното пожелание излизаше от устата на гладко избръснат, към 70- годишен пенсионер, с приятно, интелигентно лице, снежнобяла фланелка с якичка и светлосив панталон. На главата си беше сложил синя рекламна шапка с козирка, а на нозете – от онези белите, плетени обувки, тип „миризливки”. До него седеше жена на същата възраст, която не реагира изобщо на приказките му.

Сигурен съм, че го чу, бяхме около 10- тина човека в рейса и всички го чухме. Пенсионерът усети това и реакцията му беше още по-странна. Вместо да се свие засрамено или да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал в стъклото, той изшили тъничък старчески врат и злобно и агресивно взе да се оглежда наляво-надясно. Демек „Не ми пука какво мислите за това, което казах”. Ако не ми беше гадно, щеше да ми стане смешно, защото така постъпват много малките деца. Отказах се от първоначалната си идея да му скоча с едно „Можеше да ви е внук”. На професионалните заяждачи служебният морал не ни позволява да ядем по-слаби. Реших да го опиша така, че да го прочетат много хора.

Сигурно българи, подобни на стария злобар, са измислили на мотоциклетистите у нас популярния през последно време прякор „донори”. На човешки органи, сещате се. И се сещате каква е връзката. А може би възрастният човек с почти приятен външен вид наистина е някой от редицата сънародници, които чакат на опашка за животоспасяващ донор, та затова да пожела на хлапето с ревящия мотор да умре веднага, още на следващото кръстовище. Дано това е неговото обяснение за злобната му реакция, защото ако не е, не виждам с какво тя може да бъде обяснена. Аха, сещам се – пенсията малка, на тези избори нашите не успяха, комшията свари повече ракия от мен, младите у нас са пълни изроди, хич не върви на добре тоз свят...

„Не обръщай толкова голямо внимание, не си разваляй вечерта. Простите хора навсякъде са прости”, изкоментира приятел, който живее в Австралия. Обичам го и ценя неговото мнение, но тогава похарчих доста време да мисля за това. Понеже се досетих за купища подобни случаи, които ме наведоха на мисълта, че един солиден процент от хората у нас са именно такива. Каквито ги нарече приятелят.

В началото на 90- те млад офицер се уволни, пишейки се политически ангажиран и отвори в нашата махала магазинче за хранителни стоки. Може да не ви се вярва, но първите коментари, които чух бяха „Ей, голям бизнесменин се извъди и той! Като го помня какво сополиво хлапе беше... „ Въпросният човек никога не е бил сополиво хлапе, а отличник-баскетболист, но не е това въпросът. А кой не е бил сополиво хлапе? Един пич, с когото навремето тренирахме разни неща, направи свинарник. Той, градският пич, който преди това се занимаваше със съвсем други неща, навлезе с огромен ентусиазъм в света на помията, смрадта, грухтенето и квиченето. В село недалеч от Бургас, известно с народната приказка, че човек от там котка не взима, камо ли нещо да прави. Местните веднага го охарактеризираха. „Некадърник, кво му разбира главата от прасета, тез градските големи свинари станаха, секи момент ше ги умори животните” и подобни. А момчето наистина работеше неуморно, връщаше се в Бургас късно нощем и скапан. Голяма изненада ли е, че след три месеца прасетата мистериозно измряха?

В конкретния случай той беше прекият дразнител на местните тиквеници. Но на негово място, в какъвто и да било произволен случай, може да бъде абсолютно всеки. Безсмислената нашенска злоба към всички, които по някакъв начин не ни харесват или просто са различни, е няколко вида: „класово-партийна”, „имотна”, „интелектуална” и „просто така”. Тя е старателно отчувана още от времето на развития социализъм, когато в панелните гета, наречени „жилищни блокове” бяха събрани люде отвсякъде, с напълно различни умствени и всякакви други възможности, но постоянно убеждавани, че всички са равни. И по акъл и по работа.
Така по-пострадалите от мероприятията на народната власт станаха „буржоа”, силните на деня партийци и техният кръг – „голямото добро утро”. Имаше и „художествено-творческа интелигенция” и работническа класа. А по признак „просто така” хората си се мразеха, както и в момента – „не ме кефи нещо тоя, много се прави”.

Ако момчето с мотора, което предизвика тези размисли, беше чуло как възрастният човек от автобуса желае смъртта му, може би щеше да се обърне и да го нарече „некролог” или с някоя друга обидна гадост. За да не остане „валат”, разбира се. И сигурно тогава щеше да бъде наречено „хулиган”, „изрод” или особено презрителното за някои „рокер”. (Да, в България доста хора на средна и по-голяма възраст, мислят, че тази дума е особено мръсна обида. Питайте и самите рокери). И така до безкрай. Аз мразя теб. Ти мразиш мен. Ние мразим тях. Народът мрази политиците. Те мразят народа...

Без никой да се сети, че това е обикновена простащина. Обидна за човешкото достойнство.

Мeдиен „Ин”

Най-сетне обърнах внимание на сериозните забележки, че изобщо не позволявам на женското начало в моята природа да се проявява и така да бъда в хармония със себе си, както повеляват далекоизточните мъдрости. „Ин” и „Ян” трябвало да освобождавам едновременно, а не само „Ян”, понеже било дърварско, сексистко и изобщо не в унисон със съвременната метросексуална мода. Затова  реших да освободя за малко (за повече ме беше страх, да не би неусетно да мина от другата страна) женското начало с гледане на сутрешни магазинни предавания, с каквито мощно изобилства родния телевизионен ефир. Приятелка ме светна, че най-качествените били в събота и неделя сутрин, затова се насочих най-вече към този часови пояс, през почивните дни. Разбира се, когато можех, гледах и предиобед през  делниците, да уважа и женското начало, та барем „Ин” у мен да миряса.

Поради естеството на моя занаят, трябва да се става раничко, пък и от едно време насам се хванах мощно да освобождавам „Ян” с едни щанги. Та рано-рано съм сколасал да започна деня и към към 10 часа, когато по повечето телевизионни канали приключва дуднещата логорея, наречена „сутрешен блок”, вече съм шен и с дистанционно в ръка прескачам с интерес насам-натам. Сега вече напълно ми се изясни защо по това време на предиобеда, за което в учебниците пише, че човек е най-работоспособен, започват такива предавания. Много ясно – за туширане на работната агресия и успокояването  й до нормални граници, чрез „Ин” – женското начало. И им се получава!

Руса водеща, с напевен, преливащ от доброта глас и премрежен поглед на стелна крава, отнася неспокойното ми съзнание, раздразнено още по тъмно с просташки занимания в залата, съвсем над нещата от живота. Говори за доброта, прошка, човечност, всеопрощаване и все такива хубави неща. Сексапилът – премерен, личи си, но чак да блика не! Тази телевизия гледат повечето възрастни хора на България, ще вземе някой мераклия с по-слабо сърце да сдаде багажа, после отиде на кино рейтингът. Отвреме-навреме в това предаване се появяват и сурови теми, като хора, болни от рак или бездомни млади майки с бебета на ръце, но като цяло то не се занимава с такива пошлотии като животът на улицата.

Понеже съм бир парче медиен анализатор, следя паралелно и друго такова предаване. Ха! И другата водеща руса! Обаче тя говори по-нахакано, нейният изказ е по-момичешки, дори когато камерата я хваща в много близък план, изобщо не си личи, че има синини на китките от бутане на годините назад. И тук има положително мислене, и тук бъка от жизнерадостен „Ин”, но работата е доста по-така. Всекидневно в предаването се разискват в детайлни подробности такива страхотни сутрешни теми, като взимане на цитонамазка от шийката на матката, как най-ефективно да преборим гонореята или „Бялото течение – враг на съвременната жена”. Разбира се, нали е магазинно предаване, успоредно с пълното разнищване на белите течения, гонореите и цитонамазките, се готви. Я баница, я мусака, я нещо по-завъртяно, от някоя екзотична национална кухня.

Мислил съм си аз, че няма да видя нищо по-особено. Да, да! Едно магазинно предаване видях, което води не жена, а мъж. Силно казано такъв, но все пак с панталон. Отдалеч си личи, мама му стара, че оттук лъха на стил и светски чар повече, отколкото на онази тъпа суетня, наречена „Нощта на Оскарите”. Ако сте се затъжили по новини къде последно са арестували Линдзи Лоън мъртвопияна, в коя точно полицейска кола е повърнала и на колко дни общественополезно бачкане са я осъдили – това е вашето предаване. От него ще научите и най-новото относно майчинството на Карла Бруни – булката на вече бившия френски президент Франсоа Саркози. Съвсем естествено, в горепосочения важния новинарски поток се вливат и хитовите клюки и слухове за местните хайлаф величия. Коя показала на концерт (разбирай – в таверна, пред 30 оскотели от пиене получовеци) зърно щедро, млекодайно. Коя си турила още найлон в бюста и за най-новите творчески тежнения на един, с боядисана в бяло брада, дето си показва гъза наляво и надясно.

Виж, съботно-неделните магазинни предавания, насочени към неудържимо проявяване на женското начало, са нещо малко по-друго. И в тях има от гореспоменатите родни и международни звезди, но някак си, по-успокоено, по-уикендско. Ъгълът на представяне е по-друг, няма го този задъхан темп на работния ден, няма го новинарския хъс. Тук се говори лежерно, крехката душевност на съответната модна българска поп-икона се вади с памук, почвайки от най-ранно детство. Характерен трик в едно такова предаване са шокиращи включвания на роднини, стари аверчета от махалата или ухилени колеги, които дават сериозни задачки на поканения: да изиграе едно Еленино хоро, да нарисува небето над Добруджа или просто да направи десет лицеви опори от едно падане.

Най-умилителни са въпросите на двете позитивни водещи „Кога за пръв път Х. се наака?” или „Тя като малка наистина ли много биеше момчетата в училище?”

Две водещи са просто прекрасна предпоставка за оптимизъм и ведрост. Ако мислите, че от това повече няма накъде, ви препоръчвам едно с четири такива. И там темите са сложно-драматически, с определен афинитет към обществено-политическата обстановка у нас – „Цуца има нов мъж”,  „Жените в парламента са не по-тъпи от мъжете” и „Поп дивата на България осинови порче от софийския зоопарк”. Гледах изумен това ранно шоу в почивния ден без да имам подръка уред, но в най-жизнерадостните моменти от него, уверявам ви, децибелите далеч надвишават часа пик на всеки уважаващ себе си анадолски битпазар. Квалитет съвсем присъщ на навалицата от водещи, коя от коя къде-къде по-известни в модния и светския живот на републиката.

За да бъда съвсем справедлив, има още едно шоу, което води дама. То, обаче, в никакъв случай не може да бъде причислено като гореописаните, макар, че е много ранносутрешно. Защото там изобщо не става въпрос за апотеоз на женското начало, изобщо не става въпрос за „Ин”. Скоро близък мой приятел нарече водещата „Председател на клуб „Раздвоен език”, а нейното цялостно излъчване – „Енциклопедия на климактериума”.

Ако и вие искате да сте уравновесени, какъвто съм вече и аз, изберете дамските магазинни предавания. И в делник и празник те са с вас.

И тогава, ех тогава... до всяко добро същество ще застане поне още едно.

Животът на Петър

Петьо се роди в едно забутано село, в Странджа планина, през 1926 година. Беше последното от трите деца на Куна и Санди – бедни, бедни хора, чийто имот съставяха малка нива, вол, две кози и прасе. И няколко кокошки. Едвам смогваха с наряда, но все някак се оправяха и челядта не оставаше никога ненахранена, а на панаира все успяваха да я уредят с по някое шекерено петле. Санди беше неграмотен, Куна също. Макар това, те усещаха вътрешно, че светът не е това, което те живеят, ала не се оплакваха. Нямаха време да разсъждават по темата и се радваха на живота по своему – и те живи и здрави, че и хлапетата. Не се оплакваха, не.

За пръв път Петър видя работа на 4- годишна възраст, когато трябваше от нивата да ходи до кайнака, да напълни стомната с вода и я отнесе на пресъхналите от жега майка и татко, оставили за малко сърповете и ръкойките и сгънали крака, да починат. Те отпиваха няколко малки глътки от тясното гърло, за да не ги заболи жлъчката. Набързо хапваха резен дядо и особена, жътварска гозба – чесън, орехи и хляб, счукани в оцет. Без да са учили и грам биология, знаеха от своите родители (а те пък, от своите), че така се възстановява донякъде страшната енергия, която изразходваха, превивайки гръб над класовете. Наградата на Петър беше да го пуснат до ей оная долчинка, да си набере сливи. На него му минаваше през ум, че може и да поиска още нещо, но не се оплакваше. Изобщо.

След втория ден на новата 1933 година той стана на седем. Не получи подарък, понеже пари за такива неща изобщо не бяха предвидени, но нали беше зима и не се работеше, татко му издялка лодка от едно парче борова кора, което беше намерил кой знае откъде. Петьо не се оплака, дори беше много щастлив. На тридесетия ден от новата година, когато на хиляди километри от неговото село, един налудничав австриец с идиотски мустачки беше назначен за канцлер на Германия, най-голямата сестричка на Петър се разболя. Лекар имаше чак в града и докато на втория ден се наканят да тръгнат за натам, въпреки компресите, детето умря. Просто угасна. Малчуганът чу думата „инфлуенца”, но не я разбра.

В селото за около месец умряха дванадесет души и тъкмо семейството на Петър мислеше, че е минало по тъжния си ред, болестта повали и по-голямото му братче. Този път тръгнаха с каруцата почти веднага, но малко преди града то предаде Богу дух. Бащата трябваше да се върне веднага, с мъртвото си дете, за да го погребат. Вкъщи той завари още по-ужасна гледка – Куна се мяташе, цялата в огън, завита с две черги, а до нея Петър гледаше през малкото прозорче в някакъв страшен унес.

Вместо един, изкопаха още два гроба.

Когато дойде пролетта, Санди приготви една торба, обясни на Петър, че ще живее при чичо си и тръгна за големия град, далече, далече от село. Там да работи по укрепване на новото пристанище. Пари давали хубави, пък и трудът бил по-заплатен, не като таз неблагодарна робия, със земята. Петьо не се оплака изобщо, знаеше, че волята на тате е закон и щом така трябва, значи така трябва. Не му беше никак приятно, понеже чичо му, колкото и да го обичаше, сам имаше семейство с един син и жена злобна, станала такава заради тежкото раждане, направило я ялова завинаги.

След няма и година, дойде грозна вест. Санди умрял на строежа, затиснала го кола с камъни. Изобщо не докараха трупа му на село, толкова бил премазан. А и беше лято, докато дойдеше колата, щеше да се вмирише и мухите да го наплюят.

Петър остана кръгъл сирак на 8 години, но не се оплакваше. Чичо му каза, че трябва да е доволен, че е жив и има покрив над главата си. Така и стана. Още седем години той живя там, къде зле, къде добре, като беше принуден да търпи подмятанията на лошата си леля. На седмата година, обаче, като че ли съдбата й отмъсти за тормоза. Тя се разболя незнайно от какво и умря за три дни. Вече доста остарелият чичо съвсем грохна от смъртта и изгуби всякакъв живец. От сутрин до вечер седеше на двора, клатеше се, като луд и нещо си мърмореше. А порасналият братовчед взе, че се ожени. За Петър в тази къща вече място нямаше. Той събра малкото си дрехи в една бохча и отиде в по-близкия голям град, не в този, в който баща му умря. Там отиде на пристанището и се примоли на едно малко корабче, с което ловяха риба в морето. Взеха го по милост, но работата му се удаваше и скоро го приеха като свой син. Петър не се оплакваше. Реши, че след толкоз мъка, животът все пак е интересен. А и туй море...

Четири години изкара Петър на гемийката, остана си дребен, но стана жилав и любопитен. А един от дъртите бараби, освен, че го запозна с пиенето на ракия, му показа как да пише и чете. Тогава  дойде войната и деветнадесетгодишният младеж се записа и отиде на фронта. След няколко дневен марш, той падна с болки и ротният лекар каза, че бил дюстабанлия. Върнаха го в тила, артелчик. Петър не се оплака, беше чувал, че на предната линия е страшно и хората умират с едно мигване на окото. Прав беше. Един ден, когато излезе от склада, за да запали цигара, върху бараката падна мина, която я изравни със земята. Останалите четирима артелчици бяха разкъсани на парчета.

След войната Петър нямаше къде да отиде и се върна в село. Там беше станало страшно, колективизацията тъкмо започваше и злобни цървуланковци обикаляха и агитираха за влизане в ТКЗС- то с бой. Чичо му отвърна на един от тях с шамар, той го застреля, оправдавайки се, че като представител на народната власт, бил нападнат от кулак. Петровият братовчед скочи с вилата на острието на народовластието, което застреля и него и така младата му съпруга остана сам-самичка. В ТКЗС- то.

Така я намери Петър, помоли я за подслон, заживя в дома й, помагаше с каквото можеше, а иначе работеше в новата кооперация. Понеже беше доста научен от живота, бързо схвана как да се оправя с новия трактор, който докараха другарите и стана ценен кадър на полето. В селото плъзнаха грозни слухове, че живеел със снаха си като мъж с жена, но той не се оплакваше, тъй като живееше под покрив, имаше храна и работа, че и получаваше заплата.

На една вечеринка Петър се запозна с Малина. Бързо се харесаха и се взеха, макар че нейните родители бяха против. Младото семейство бързо реши проблема, без да се оплаква – премести се в друго село, където ремонтира и се нанесе в изоставена къща. И тук плъзнаха слухове. Че двамата, всъщност са брат и сестра в гадна, кръвосмесителна връзка, че Петър бил издънка на богат фашист, че Малина била на трети брак... Петър не се оплакваше изобщо, а си гледаше работата в местното ТКЗС. Беше много доволен от живота, вече твърдо убеден, че щастието на всеки му стои и той не трябва никога, никога да се оплаква, а да гледа само напред. Скоро се роди и синът му Санди. Петър просто ходеше из облаците от радост. Ненавреме набръчканото му лице се изопна и светна. Усмивката не слизаше от него през целия ден.

Докато една тъмна вечер блюстителите на селския морал, незабравили съмненията, го причакаха на улицата, хвърлиха връз него черга и го смазаха от бой.

Така го откриха на сутринта съселяни – полумъртъв, в локва кръв, с избити почти всички зъби. Запалиха „Молотовката” и го откараха до големия град. В болницата лежа около 4 месеца, шиха го, кърпиха, наместваха. Оттам излезе полупарализиран инвалид. Когато се прибра вкъщи, разбра, че са избрали Малина за звеноводка. Съответно – заплатата й по-голяма, ще  може да изхранва и него и малкия иим син. Е, вярно, говореха, че за това се овъргаляла в плевнята с партийния секретар, на ТКЗС- то.

Но Петър не се оплакваше.

Уъркшоп, Мастърпийс, Пърформанс и Инсталация (Как да си направим алтернативен фестивал)

Редовете, които ще прочететете по-долу, са израз на художествена измислица, вдъхновена от истинския живот. Всяка прилика с реално съществуващи събития, парични суми и творчески хрумвания е напълно случайна.

Подгответе идеен проект и кандидатствайте с него за пари от културната програма на Европейската комисия. Още преди да се захванете с писането, трябва да сте наясно, че името трябва да е някакво взривяващо, от него трябва да струи мощна енергия, така че да разтресе като ток еврочиновника с осемкатова гуша, когато той посегне към него. Разни елементаризми, като „Крали Марко – истински герой?”, „Жената-котка Бастет в Странджа?” или „По маршрута на шхуната „Горянин” изобщо не са вървежни. Ми провинциалнички са си и това е. Друго си е „Изпържи си мозъка”, „Разбий града”, например. А най-адската маниащина е „Уърлд пачанга – бабите в Бродилово”.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО: В проекта трябва да съществуват думите „устойчиво развитие”, иначе нямате никакъв шанс!

Веднъж получили парите за фестивала (1 милион лева за три издания, едното от които се поема от местната администрация), свиквате журналисти, за да им обявите най-новата и разтърсваща идея, с която вашият град ще изгрее на културната карта на Стария континент и света: фестивала „Мегамиксус Перцептикус”. По време на пресконференцията,  на попиталите какво означава това на български език, подхвърлете насмешлив поглед, демек „Ебати цървула, не знае елементарни неща”. Бъдете сигурни, че той ще млъкне веднъж завинаги, българските репортери изпитват панически ужас, ако някой дори заподозре истинското им ниво на мироглед и каквато и да било култура.

А ако някой, все още ненапълно зашеметен от гръмката идея за световна слава, се осмели да зададе въпрос колко струва целият масраф, убедено оповестете най-много 400 хиляди, на кого му пука и без това никой няма да научи точната цифра.

Трябва да съберете участниците. Как става това? Ясно ви е, че всеки нормален артист, певец или какъвто и да е творец с талант, ще ви поиска хонорар. Не се излагайте, как така ще давате пари на разни таланти, всеки лев е отвоюван от Европа, с пот на чело. Вашата пот! Елиминирате всякакъв интерес от страна на стойностните горепосочени с обяснението, че това е алтернативен фест, АЛ-ТЕР-НА-ТИ-ВЕН! И никой от настървените зрители няма да се впечатли от жалките им конвенционални умения да пеят, свирят, играят театър и други подобни пошлотии.

На вас ви трябва нещо невиждано!

Затова се обаждате на 80 до 100 училищни кръжока, привиквате и около трийсетина извънкласни форми на артистичен живот, строявате ги в две редици и произнасяте пред тях магическата дума „кастинг”. От нея по-голямата част от тях се разтреперват и изпаряват, смачквате на пюре останалите след този естествен подбор и сред тях си избирате тези, които са готови на всичко за смешни пари, само и само да ги напишат в рекламната дипляна.

Освен тях, ви трябват четири-пет имена, които поради кой знае каква причина вече са били споменавани повече от веднъж в която и да било медиа, на тях обещавате вече по-големи суми и всичко е готово.

Добре е фестивалът да бъде поне тридневен. Така се създава чувство, че вашето творение с лекота ще удари в земята онези аматьорчета от Карнавала в Рио или другите некадърници от „Марди Гра” в Ню Орлиънс. Правите още няколко пресконференции, за да обявите всички тези важности, записвайки ги в разходният отчет, като „реклама в местни медии” и сте готови за действие. На последната среща с омаломощените от новини и емоции журналисти обяснявате увлекателно, че жителите на града, които се осмелят да гледат фестивала, ще бъдат зашеметени от мастърпийси, уъркшопи, пърформанси и инсталации. „Не ВиК или електрически инсталации”, шегувайте се освободено, но добронамерено с тях.

Разположете различните сцени от „Мегамиксус Перцептикус” на голямо разстояние една от друга, за да създадете впечатление, че „целият град е сцена”. За кръжочниците и самодейците, които ще се представят на различните места не берете грижа. Те и без това ще се стараят, децата, това е един от малкото им шансове да ги видят и други хора, освен родителите им, пък и техните изпълнения ще хванат дикиш – зрителите, колкото и да са малко, усещат кога някой играе със сърце.

На няколкото по-обемисти тъпотии, родени от алкохолни кошмари или творческа абстиненция, дайте името „арт инсталации”. Ако имате боядисани в ярко електриково продълговати балони, вързани за стряхата на някоя обществена сграда, наречете ги „Сънят на октоподите”.

Десетината тромави робота, направени от ръждясали варели и всякакви други технологични отпадъци, задължително трябва да се казват „Камера футура”.

Най-ефектно ще бъде чисто голи мъж и жена, застанали като статуи един до друг, да кръстите „Човек 21”. За да е по-скандално и абстрактно, ги поставете в началото на алея в градския парк, по която майки ежедневно разхождат малки деца. Проблем ще ви е само, че фъстъците ще питат какво е онова, дето стърчи или виси (според случая), а и свободно шляещи се кучета могат да препикават арт инсталацията отвреме-навреме и да свалят от нея бронза, с който са намазани телата.

Задължително ви трябват и пърформанси. „Пърформанс” е, примерно, будещ смразяващ ужас клоун, който на кокили върви из главната улица. Зад него не по-малко страшно на вид, неопределимо същество, бута количка, в която има походна кухня с пушещ комин. От походната кухня сегиз-тогиз излизат звуци с височина минимум 120 децибела, които наподобяват йерихонска тръба, струг с цифрово управление или предсмъртен рев на Годзила. За подсилване на впечатлението зад всичко това може да се влачи огромен бял балон. Подобен на тези, детто са били издигани в английското небе, да пазят Лондон от самолетна атака през Втората световна война.

Разбира се, гореописаното са само щрихи, въвеждащи ви в изкуството да си направите алтернативен фестивал със спечелени от Европа пари. Счетоводители, следящи отблизо артистичния и фестивален живот, твърдят, че на всичко дотук сметката излиза къмто 40 000 лева.

Е, кво му плащате?

Хем 40 000, хем пърформанси, хем уъркшопи, хем инсталации.

Мастърпийс, бе!