Ваня
се роди в средата на 70- те години на миналия век в семейство, гордо, че е от
българската работническа класа. Какво му беше гордото, самото семейство
недоумяваше много-много, но понеже навсякъде се говореше, че щом вождът и
учителят на народа Димитров се е гордеел, че е син на българската работническа
класа, та и семейството така.
Бащата
на Ваня работеше в корабостроителния, беше корпусник. С огромен чук той
блъскаше корпуса на корабите и псуваше немилостивата съдба, пратила го да си
вади хляба по такъв гаден и тежък начин. При все, че образованието му беше
точно такова – незавършено средно, което предполага, че можеш да станеш
най-много корпусник. А той трябвало да се бори с живота и да успява.
Парите
са важни, на другото майната му!
Счетоводството
и администрацията на завода бащата на Ваня ненавиждаше. Такова беше отношението
и на останалите му колеги към „чантаджиите”.
Майката
на Ваня печелеше в трудово-производителна кооперация, която шиеше работни
облекла и военни и други униформи. Тя беше тиха, кротка и разбрана жена, която
твърдо вярваше, че съпругата трябва да разбира, уважава и почита мъжа си, без
значение как се държи той. Бащата на Ваня никога не беше посегнал с шамар на
майка й. Но и никога не показа кой знае каква обич към нея. Всъщност, на един
Осми март се напи много и купи един червен карамфил, който й поднесе. За него
плати 45 стотинки.
Ваня
порасна ей така, докато татко блъскаше корабните корпуси, а мама шиеше
престилки за фабриките и въшкарници за войската. Към средата на 90- те години
тя завърши гимназия без някаква особена специалност и започна работа в пощата,
като разпределител на вестници. Не беше тежко, само дето се ставаше много рано.
След като приключеше по обед, обаче, Ваня имаше време да се наспи, че и да
излезе вечер, все пак младо момиче беше и трябваше вече да се оглежда...
След
около две години оглеждане намеците на нейните родители се превърнаха в гневни
тиради, а повечето от тях бяха злобен присмех по адрес на някакъв приказен
персонаж – рицар на бял кон. Един ден момичето стисна очи и се спря на невисоко
момче от махалата, което познаваше бегло. То ходеше с фалшиво кожено яке, върху
чиято яка беше метнало фалшив дебел синджир. Прическата му беше много особена –
подкъсена в бретона и отстрани, а отзад – дълги кичури.
Сватбата
мина като в сън, а след няма и година се роди дъщеричката. След още три и
синчето. Междувременно се оказа, че съпругът на Ваня няма диплома за завършено средно образование,
понеже не му се занимавало с училище и няма как да си намери по-свястна работа
от корпусник в корабостроителния. Което и направи, понеже и от двете страни му
пиляха денонощно на главата, че бащата и глава на семейство трябва да има
твърди доходи и да ходи всяка сутрин на работа.
Парите
са важни, на другото майната му!
За
да помага на семейния бюджет, нейният мъж взе по-често да се отбива вечер в
игралната зала в техния комплекс, която се помещаваше в старата тенекиена
сграда на бившата сладкарница.
Първо
изчезна касетофонът, подарък от сватбата. След него хладилникът и телевизорът,
последвани от прахосмукачката. Накрая и гардеробът в спалнята. Ваня се разведе
и остана в апартамента с двете деца, които вече навлизаха в пубертета. И понеже
я бяха съкратили от пощата, тя се хвана на работа във фирма за почистване,
твърдо убедена, че срамна работа няма. Със заплатата и с бурканите от остарелите
си родители, живеещи вече на село, Ваня успя криво-ляво да изгледа децата,
дъщерята завърши гимназия, без някаква особена квалификация и мечтаеше да стане
изпълнителка на поп-фолк.
На
абитуриентската си вечер тя се влюби фатално в едно момче, дошло на бала, да
уважи свои приятели от нейното училище. Към полунощ то я покани на танц, вече
доста напреднало с алкохола, както и тя. Докато траеше блуса и си шепнаха
пиянски, стана ясно, че момчето, всъщност, не е завършило тъпата гимназия,
трябвало да се бори с живота.
Парите
са важни, на другото майната му...