Парите са важни, на другото майната му (историята на Ваня)

Ваня се роди в средата на 70- те години на миналия век в семейство, гордо, че е от българската работническа класа. Какво му беше гордото, самото семейство недоумяваше много-много, но понеже навсякъде се говореше, че щом вождът и учителят на народа Димитров се е гордеел, че е син на българската работническа класа, та и семейството така.

Бащата на Ваня работеше в корабостроителния, беше корпусник. С огромен чук той блъскаше корпуса на корабите и псуваше немилостивата съдба, пратила го да си вади хляба по такъв гаден и тежък начин. При все, че образованието му беше точно такова – незавършено средно, което предполага, че можеш да станеш най-много корпусник. А той трябвало да се бори с живота и да успява.

Парите са важни, на другото майната му!

Счетоводството и администрацията на завода бащата на Ваня ненавиждаше. Такова беше отношението и на останалите му колеги към „чантаджиите”.

Майката на Ваня печелеше в трудово-производителна кооперация, която шиеше работни облекла и военни и други униформи. Тя беше тиха, кротка и разбрана жена, която твърдо вярваше, че съпругата трябва да разбира, уважава и почита мъжа си, без значение как се държи той. Бащата на Ваня никога не беше посегнал с шамар на майка й. Но и никога не показа кой знае каква обич към нея. Всъщност, на един Осми март се напи много и купи един червен карамфил, който й поднесе. За него плати 45 стотинки.

Ваня порасна ей така, докато татко блъскаше корабните корпуси, а мама шиеше престилки за фабриките и въшкарници за войската. Към средата на 90- те години тя завърши гимназия без някаква особена специалност и започна работа в пощата, като разпределител на вестници. Не беше тежко, само дето се ставаше много рано. След като приключеше по обед, обаче, Ваня имаше време да се наспи, че и да излезе вечер, все пак младо момиче беше и трябваше вече да се оглежда...

След около две години оглеждане намеците на нейните родители се превърнаха в гневни тиради, а повечето от тях бяха злобен присмех по адрес на някакъв приказен персонаж – рицар на бял кон. Един ден момичето стисна очи и се спря на невисоко момче от махалата, което познаваше бегло. То ходеше с фалшиво кожено яке, върху чиято яка беше метнало фалшив дебел синджир. Прическата му беше много особена – подкъсена в бретона и отстрани, а отзад – дълги кичури.

Сватбата мина като в сън, а след няма и година се роди дъщеричката. След още три и синчето. Междувременно се оказа, че съпругът на Ваня няма  диплома за завършено средно образование, понеже не му се занимавало с училище и няма как да си намери по-свястна работа от корпусник в корабостроителния. Което и направи, понеже и от двете страни му пиляха денонощно на главата, че бащата и глава на семейство трябва да има твърди доходи и да ходи всяка сутрин на работа.

Парите са важни, на другото майната му!

За да помага на семейния бюджет, нейният мъж взе по-често да се отбива вечер в игралната зала в техния комплекс, която се помещаваше в старата тенекиена сграда на бившата сладкарница.

Първо изчезна касетофонът, подарък от сватбата. След него хладилникът и телевизорът, последвани от прахосмукачката. Накрая и гардеробът в спалнята. Ваня се разведе и остана в апартамента с двете деца, които вече навлизаха в пубертета. И понеже я бяха съкратили от пощата, тя се хвана на работа във фирма за почистване, твърдо убедена, че срамна работа няма. Със заплатата и с бурканите от остарелите си родители, живеещи вече на село, Ваня успя криво-ляво да изгледа децата, дъщерята завърши гимназия, без някаква особена квалификация и мечтаеше да стане изпълнителка на поп-фолк.

На абитуриентската си вечер тя се влюби фатално в едно момче, дошло на бала, да уважи свои приятели от нейното училище. Към полунощ то я покани на танц, вече доста напреднало с алкохола, както и тя. Докато траеше блуса и си шепнаха пиянски, стана ясно, че момчето, всъщност, не е завършило тъпата гимназия, трябвало да се бори с живота.

Парите са важни, на другото майната му...

Прост народ – бедна държава

Неотдавна четох мнение на префърцунен автор, пишещ за „лайфстайл” списание с вече отдавна залязла слава. Същият сноб обясняваше, че няма как да пиеш ракия със салата и да мезиш с класическа музика. За нашата си, просташка ракия и просташка салата, дип чалгата си била идеалната просташка музика. Помислих да звънна по телефона и да му обясня как съм виждал известен български цигулар да пие ракия, седнал под асмата, в крайморско селце, да яде шопска салата и да слуша Паганини.

Нещо, което понякога правя у дома и аз, и мои приятели, които харесват класика. Отказах се, обаче. Едва ли щеше да ми повярва той, мерилото за „лайфстайл”, потомъкът със синя кръв, роден в разкошно двустайно имение, някъде в „Надежда 18”, „Обеля 30”, „Хладилника”, „Герена” или „Маймунарника”.

За елементарните умозаключения на този „ърбън пич”, пиещ уиски има известни причини, обаче. А ако смятате, че аз и моите хора, които са чували класика, сме жалки сноби от работническо-селски произход, също сте донякъде прави. Ако наистина бяхме такива аристократи на духа, едва ли щяхме да се оставим да бъдем посмешище толкова дълго време.

А ако се повзрем в съвременните корени на своята простотия и гледаме честно, няма как да не стигнем до паметната дата 9 септември 1944 година, когато у нас е победила славната социалистическа революция. (И още по-назад, но интернет мястото е кът и машината на времето яхнете сами, след като прочетете тук написаното).

Както е вярно, че който лови риба в мътна вода печели най-сериозно, така е азбучна истина и, че който се наложи в смутни времена, вади сериозни облаги за години напред. В случая – 45, напълно достатъчни народът от прост и отруден да остане само първото. 

Няма как на мястото на фабрикант, събирал цял живот своя бизнес и отделял от времето и здравето си, да дойде полуграмотен, но напълно верен на Партията цървулан и това да не съсипе работата. Няма как хората да бъдат откъснати от земята си, от културата си и вместо нея да им бъде натъпквана в главата чужда култура и език и това да не се отрази фатално на будността на нацията.

Няма начин да ти бъдат запушвани очите и ушите за света, да знаеш, че само тук и „в братските страни” е хубав животът и това да не се отрази на умственият ти потенциал.

Всеки опит за интелектуални забежки е бил жестоко наказван – смъртта си е намерила дори и дъщерята на Първия, посмяла да разпространява идеи за „всестранно развита личност” и познание за далечни краища на света. Гражданин на социалистическото общество, който знае какво има на другия край на света, в Индия, не е лесен за управление, на него му трябва само да е наясно какво се случва в Девня и в петък да гледа съветската информационна новинарска емисия „Время”. Е, после и филма, хайде, петък вечер е, все пак...

Характерна черта на тъпака, издигнал се до най-висока власт, е да изпитва панически ужас от умни хора и да държи всички под него да останат цял живот тъпаци. Шамари и простотия е най-ефикасната рецепта за такъв вид управление. Но, колкото и криво да седите, няма как да не отсъдите право, че поне, който искаше, все намираше начин да попрочете и се запознае с друго. Трудно, понякога опасно, но начин се намираше. Защото беше живо Желанието.

Нещо, което изчезна за нула време след другата светла революция – тази, мирната, безкръвната, от началото на 90- те години. Ето, замислете се, няма разлика в библотеките – те са си същите, книгите, макар и остарели, са си пак там. В тях е написано същото познание, което е било и преди. Но кой се интересува от нещо, което не е модерно, пък и не носи светкавични доходи? Когато четящи с мъка момчета започнат да изземват функциите на управители на обществото, моделът на Платоновата държава задължително отива по дяволите. Кастите зловещо се смесват, мускулите и мозъкът водят заедно и се получава нещо като изрод-заместител на съвременно общество.

Царството на глупостта съвсем не е приоритет само на следдеветосептемврийската вакханалия. Винаги щом нагоре изплуват прости хора, общественият вкус се променя по техен образ и подобие. И тук вече можете напълно да се съгласите с онзи автор от началото на разказа – няма как малоумници с един пръст чело да харесват иносказателния език на Езоп, красотата на играта с думите на Шекспир, сложната, но зашеметяваща музика на Стравински. Те нямат Капацитет, за да оценят тези неща. Техни са „селската баня – голям кеф”, „ше ти седна, няма да ти седна”, анцугът с трите ленти и циганските сериали. Подрастващите, виждайки какви вкусове се котират най-много в обществото, няма как да възприемат друго и да искат да бъдат по-различни. Тук-там сигурно сте виждали единични примери, плод на лични родителски усилия, за които с чисто сърце можете да възкликнете „Лудите, лудите, те да са живи!”

Докато властват цинизмът, простотията и нагаждачеството; докато неграмотни лумпени получават дипломи за висше образование, защото са функционери от управляващи партии; докато законодателният орган е пълен с тиквеници, за които връх в ораторското изкуство е „Позволете ми да изкажа несъгласие с преждеговорившия колега, когото дълбоко уважавам”; докато всеки се старае да е по-нисък от тревата, останал е глух, гласува със затворени очи и после псува с широко отворени уста, ще бъде така.

Триумф на простотията; въздишки по миналото (през последните дни особено актуални и сред сегашните управници); нелепа полицейщина; много тежък комплексарлък.

Обаче, има някаква светлина в тунела, нали сами си го казваме постоянно:

„Прост народ – бедна държава.”

Постоянно си го казваме.

Е, и?

0-0 (или WC)

С изумление научих, че има Световен ден на тоалетната. Нека аз, като отговорник за този важен възел на човешките взаимоотношения, през първата година от казармата, да ви споделя своите виждания и кошмари.

Първо: Тоалетната е място, където всички ходят постоянно (а Царят – сам). Навремето, като млади и глупави, мислехме, че дори Клаудия Шифър не отива дотам! После стана така, че нея я разлюби дори и най-големият й фен – моделиерът с ветрилце Карл Лагерфелд. А и той бил ходил...там...

Второ: Тоалетната стана обща. (Тя си беше такава, де, но вече се превърна в демократично-обща.) В тази тоалетна всички отделяхме...каквото имахме за отделяне. Този период продължи няколко години. Оказа се, обаче, че старите фекални работници нарочно са нагласили така, че всеки да отделя, а пък те да извличат нужното (капиталистически практики, непознати дотогава на обикновените тоалетни труженици от зрялата епоха на социализма). Промени се и самият ни начин на говорене за нуждата. Все повече забравихме просташкото „Отивам до кенефа” и въведохме в употреба „Отивам до двете нули” или „Ще притичам до дабъл ю си- то” (WC).

Трето: Докато отделяхме в тоалетната, се оказа, че тя става една Истинска, Съприкосновена с останалия свят тоалетна. Затова и доста Световни тоалетници, отделяха с удоволствие. Отделяха материал, невиждан в нашата Тоалетна. Друг начин за Изповядване на Обръча на Тоалетната. Нашата Вяра в Тоалетната се промени.

Тогава се зачудихме, аджеба, нали е тоалетна, в нея, освен да се тоалетим, какво друго да правим? Оказа се, че Има!

Десетки Вери в Други Тоалетни се появиха и беше съвсем нормално Управниците на Нашата Тоалетна да ги признаят законово. Признаха ги.

Тогава в нашата Тоалетна стана едно прекрасно Отделяне...

Четвърто: Отделящите в нашата тоалетна Наши хора направиха така, че  който иска да отделя в нея, трябва да си плаща ДЕБЕЛО (Магазин, кафене, ресторант, каквото и да било. Искаш да отделяш, трябва да си плащаш).

Настана Адска Тоалетна.

Пазарът, капиталистически съвсем, принуди всички отделящи да дават на новите тоалетници. Вместо тоалетна хартия, някой размаха справка за живота на римския император Веспасиан, който обложил с данъци всички тоалетни в Рим, а на опуления си син отвърнал „Парите не миришат”.

(Интермедия: Приятел, от години продължил живота си в Други Тоалетни, работещи в други континенти, остана потресен, че зъбава баба му ще половин лев за отделяне в нашенската отходня.)

Пето: Изведнъж, в нашата тоалетна взеха да умират повечето от видните тоалетници. Оказа се, че не са отделяли повече и затова трябва да дойдат други, които събират повече от отделящите. В новата тоалетна се появи човек, който каза на мераклиите да събират от новата (стара) тоалетна скромни нужди. А не, съвсем, така...през тоалетната чиния...

Шесто: Тоалетната чиния отново стана обща. Новият тоалетен началник, обаче, даде много за тях, та затова, ние, останалите употребители на Тоалетната, изведнъж се оказахме излъгани.

Брех! Що? Нали в една чиния отделяме, пък някой друг пак ни краде от отделянето! Тогава се пояявиха Тоалетно-отделителните дружества.

Седмо: Стана, каквато стана тя, дойде Този (цар, който и в тоалетната ходи Сам.) и каза, че за него тази Тоалетна НЕ е Онази, в която (Европейска такава) обича да отделя, но тук е дошъл, за да Отдели каквото може.

И стана едно отделяне.....Заради брат на негов отделящ съратник, отдели се пътят към Южното Черноморие, поне с 20 метра. Но, пък, хвалебствия се чуха за подобен вид Тоалетна!

Пригодна и Подходяща на Европейския Съюз!

Осмо: Всички отделящи, които нищо не са отбирали от досегашния начин на отделяне, трябваше да си сменят чипа (за тоалетната). След още четири години стана ясно, че Този (който ходи сам в тоалетната, вижте по-горе) e имал идея да си вземе всички тоалетни и да ги закара в голямата Тоалетна.

Тоалетът, обаче, за втори мандат на Тоалетната, беше много важен, дори и с арабски уклон. Всъщност, думата „кенеф” е от арабски произход „kenif”, което означава „тайно място”.

И..беше един kenif…едно отделяне....четиригодишно...В което, както каза предишният Началник на Тоалетната: „Направихме много хубави неща за Отделящите в Тоалетната, но не успяхме да им обясним, че това е Облекчение за тях.”

Девето: Оооо! Попаднахме на Истински Отделител! Като всички нас. Отделя, отделя, пък, каквото не може, го отделя към предната тоалетна...Новият начин за използване на тоалетната е „малка пица – малка тоалетна”, по-популярен сред народонаселението като „малко ще ядете, малко да с....те”.

Новият началник на тоалетната е човек с пагони, гледа лошо и говори обикновено. Той се е заел с тежката и отговорна задача да изчисти тоалетната от предишните началници, които, според неговите думи я докарали до пълна клоака.

Аз, като един отговорник за този важен възел на човешките взаимоотношения, Тоалетната (виж по-горе) вече се чудя!

Кога ще дойде време за голямото подмиване с кофа и метличка? И кой ще бъде тогава дневалният, който да извърши таз богоугодна дейност?

Дотогава оставам ваш, с чинийка и салфетка пред вратата.

Нали знаете: „Тоалетна – 50 ст. Кльоча е на бара”.

Primum, non noncere* (Болни бащи)

Беше в края на миналата година, малко преди Коледа. С един приятел седяхме в неговия хол и пиехме ракия със салата пред телевизора. Беше студено и се канехме да гледаме някакъв късен филм.

Изведнъж ключът във входната врата се превъртя и в апартамента влезе баща му. Висок, слаб мъж, с яркоотпечатана мъка на лицето, бял като платно и се олюляваше.

Скочихме, разшетахме се, сложихме го да седне в старомоден, удобен, фотьойл. Дишаше със стържене, а цветът на очите му беше преимуществено бял. Успя да изговори на пресекулки, че идвал от болницата, много му било лошо и оттам го натирили да се прибира, щото и без това живеел наблизо.

Потникът му беше преметнат само през едното рамо и усукан на гърба, хлабавите превръзки се бяха изхулили и изцапали с кръв ръкавите на ризата, отвътре, сестрите много бързали.

Бай Трифон е болен от години. Има левкемия, камъни в бъбреците и още няколко тежки болежки. Затова живее на село и обстановката там го поддържа жив и жизнен. Но, отвреме-навреме се влошава много и това беше един от внезапните пристъпи. Аз изпаднах в ужас, помислих си, че бай Трифон ще умре до сутринта и си тръгнах. Неговият син, обаче, моят приятел, изобщо не мислел така. Позакрепил го през нощта, после го награбил и обратно в болницата.

Там го посрещнал доктор с вид на млада мутра. С мощен ланец, инфантилно небрежен и отегчен. На път за прегледа, попитал къде е това или онова, от документите. Силно притесненият приятел се сепнал, че не знае, но най-вероятно, ако не са в плика, който му предал, ще ги донесе от вкъщи.

„Хооо, къде му е амбулаторният катрон не знаеш, ама къде са нотариалните актове, добре знаеш, а?” – нагло предположил лекарят.

Моят човек е иначе кротък, но произхожда от див странджански род. Лицето му веднага се наляло с кръв, стиснал за гушата любезния служител на Хипократ, блъснал го в стената на асансьора и изревал, че ще го убие веднага. Нахаканият до момента тежкар, пребледнял и се разтреперал. Вследствие на което, докато „всички лекари били заети”, след минути се събрали на консилиум седем от водещите специалисти в болницата.

Отново преоткрили всичките десетки болежки на изтормозения пациент, цъкали с език и укорително клатели глави на разказа как презрително се държали предната вечер с него и решили, че изобщо няма да го изпуснат, а ще се постараят, даже!

Качили го на количка и го повели. По пътя мутроподобното докторче, което го приело, почнало да обяснява на моя приятел, че ето на, нещата се нареждат, обаче сега, в първото отделение, където ще го откарат, колегата, който ще го преглежда е много кофти човек, нервак, държи се ужасно гадно с пациентите и изобщо не е за там. Така че, ако моят човек се съгласи, да се подпише в едни листи, които ей сега може да му донесе... На тия листи се събирали подписи „на пациенти и техните близки” за отстраняване на този доктор от болницата.

Както ви казах, моят приятел е спокоен, но в оня ден много се страхувал за баща си, скочил и отново го стиснал за гушата, като този път съвсем откровено заявил, че ще го убие, ако не млъкне на секундата. За радост и на двамата, пътят до първото отделение, което било нужно за лечението, свършил и те се разделили.

А там попаднали на най-любезния, внимателен и усмихнат лекар, който били виждали от началото на десетките прегледи на бай Трифон до момента. Човекът го преслушал, дал му кураж и обяснил, че трябва първо да стабилизират сърцето, а оттам нататък, ще полежи в болницата по Коледните празници и лека-полека ще се закрепи.

До ден днешен бащата на моя приятел е жив и относително здрав. Върши тежката селска работа, гледа животните, събира се с комшиите и отвреме-навреме се черпят с ракийка, обсъждат политиката и всичко останало и диша въздуха, който отдавна щеше да му бъде отнет от „спешния екип” и тарикат-пишман-мутра-докторчето...

Изведнъж се сетих за един друг човек, моя баща. След като постъпи за втори път в болница, след тежък инсулт, изведнъж получи ужасни сърбежи. Помня как лекарите учудено се чесали по главата отде, аджеба, ще се получи тоз сърбеж, след като е след инсулт и продължително лечение. И накрая, една мъдра изрусена глава, един гений на човешката, докторска и диагностична мисъл му заявила, че той, най-вероятно има въшки или краста. И затова го сърби.

Сломен, грамадният на ръст мой баща, обикалял няколко десетилетия цяла Европа, Азия и Близкия Изток на камион с дванадесет колела, никога не прихващал никаква болест от чергарския живот, отронил, че досега не бил чувал по-срамно нещо за себе си. И си тръгнал разплакан от великата медицинска диагностичка.

Няколко дни след случката, когато оплисканата в кръв, все едно е клала прасе, реаниматорка излезе, за да ни съобщи, че въпреки нейните няколкочасови усилия, е мъртъв, попита дали знаем, че е имал „полиорганна нефункционалност”, предизвикана от болна жлъчка, заради която, най-вероятно е усещал жесток сърбеж.

„Не знаехме, никой не ни каза” – отговорихме аз и моите сестри. А на мен ми мина вяла мисъл да съдя диагностичката...

Накрая, бих искал малко да поразсъждавате. След прочетеното да затворите очи и да си представите, че това не съм написал аз, а човек от произволен български град, който говори за съвсем други приятели и съвсем други бащи. Че това не се е случило у нас, а в друга постсоциалистическа страна. Всъщност, кой ви каза, че аз имам предвид болницата, за която си мислите?

А вие коя точно болница имахте предвид?

*Primum, non noncere (лат.) – „Преди всичко, не вреди!” Първият принцип в Хипократовата клетва, залегнал в основата на медицинската професия