Неотдавна
четох мнение на префърцунен автор, пишещ за „лайфстайл” списание с вече отдавна
залязла слава. Същият сноб обясняваше, че няма как да пиеш ракия със салата и
да мезиш с класическа музика. За нашата си, просташка ракия и просташка салата,
дип чалгата си била идеалната просташка музика. Помислих да звънна по телефона
и да му обясня как съм виждал известен български цигулар да пие ракия, седнал
под асмата, в крайморско селце, да яде шопска салата и да слуша Паганини.
Нещо,
което понякога правя у дома и аз, и мои приятели, които харесват класика.
Отказах се, обаче. Едва ли щеше да ми повярва той, мерилото за „лайфстайл”, потомъкът
със синя кръв, роден в разкошно двустайно имение, някъде в „Надежда 18”, „Обеля
30”, „Хладилника”, „Герена” или „Маймунарника”.
За
елементарните умозаключения на този „ърбън пич”, пиещ уиски има известни
причини, обаче. А ако смятате, че аз и моите хора, които са чували класика, сме
жалки сноби от работническо-селски произход, също сте донякъде прави. Ако
наистина бяхме такива аристократи на духа, едва ли щяхме да се оставим да бъдем
посмешище толкова дълго време.
А
ако се повзрем в съвременните корени на своята простотия и гледаме честно, няма
как да не стигнем до паметната дата 9 септември 1944 година, когато у нас е
победила славната социалистическа революция. (И още по-назад, но интернет мястото е кът и машината
на времето яхнете сами, след като прочетете тук написаното).
Както
е вярно, че който лови риба в мътна вода печели най-сериозно, така е азбучна
истина и, че който се наложи в смутни времена, вади сериозни облаги за години
напред. В случая – 45, напълно достатъчни народът от прост и отруден да остане
само първото.
Няма как на мястото на фабрикант, събирал цял живот своя бизнес и
отделял от времето и здравето си, да дойде полуграмотен, но напълно верен на
Партията цървулан и това да не съсипе работата. Няма как хората да бъдат
откъснати от земята си, от културата си и вместо нея да им бъде натъпквана в
главата чужда култура и език и това да не се отрази фатално на будността на
нацията.
Няма
начин да ти бъдат запушвани очите и ушите за света, да знаеш, че само тук и „в
братските страни” е хубав животът и това да не се отрази на умственият ти
потенциал.
Всеки
опит за интелектуални забежки е бил жестоко наказван – смъртта си е намерила
дори и дъщерята на Първия, посмяла да разпространява идеи за „всестранно
развита личност” и познание за далечни краища на света. Гражданин на
социалистическото общество, който знае какво има на другия край на света, в
Индия, не е лесен за управление, на него му трябва само да е наясно какво се
случва в Девня и в петък да гледа съветската информационна новинарска емисия
„Время”. Е, после и филма, хайде, петък вечер е, все пак...
Характерна
черта на тъпака, издигнал се до най-висока власт, е да изпитва панически ужас
от умни хора и да държи всички под него да останат цял живот тъпаци. Шамари и
простотия е най-ефикасната рецепта за такъв вид управление. Но, колкото и криво
да седите, няма как да не отсъдите право, че поне, който искаше, все намираше
начин да попрочете и се запознае с друго. Трудно, понякога опасно, но начин се
намираше. Защото беше живо Желанието.
Нещо,
което изчезна за нула време след другата светла революция – тази, мирната,
безкръвната, от началото на 90- те години. Ето, замислете се, няма разлика в
библотеките – те са си същите, книгите, макар и остарели, са си пак там. В тях
е написано същото познание, което е било и преди. Но кой се интересува от нещо,
което не е модерно, пък и не носи светкавични доходи? Когато четящи с мъка
момчета започнат да изземват функциите на управители на обществото, моделът на
Платоновата държава задължително отива по дяволите. Кастите зловещо се смесват,
мускулите и мозъкът водят заедно и се получава нещо като изрод-заместител на
съвременно общество.
Царството
на глупостта съвсем не е приоритет само на следдеветосептемврийската
вакханалия. Винаги щом нагоре изплуват прости хора, общественият вкус се
променя по техен образ и подобие. И тук вече можете напълно да се съгласите с
онзи автор от началото на разказа – няма как малоумници с един пръст чело да
харесват иносказателния език на Езоп, красотата на играта с думите на Шекспир,
сложната, но зашеметяваща музика на Стравински. Те нямат Капацитет, за да
оценят тези неща. Техни са „селската баня – голям кеф”, „ше ти седна, няма да
ти седна”, анцугът с трите ленти и циганските сериали. Подрастващите, виждайки
какви вкусове се котират най-много в обществото, няма как да възприемат друго и
да искат да бъдат по-различни. Тук-там сигурно сте виждали единични примери,
плод на лични родителски усилия, за които с чисто сърце можете да възкликнете
„Лудите, лудите, те да са живи!”
Докато
властват цинизмът, простотията и нагаждачеството; докато неграмотни лумпени получават дипломи за висше
образование, защото са функционери от управляващи партии; докато законодателният орган е пълен с тиквеници, за
които връх в ораторското изкуство е „Позволете ми да изкажа несъгласие с
преждеговорившия колега, когото дълбоко уважавам”; докато всеки се старае да е по-нисък от тревата,
останал е глух, гласува със затворени очи и после псува с широко отворени уста,
ще бъде така.
Триумф
на простотията; въздишки по миналото (през последните дни особено актуални и сред сегашните
управници); нелепа полицейщина; много тежък комплексарлък.
Обаче,
има някаква светлина в тунела, нали сами си го казваме постоянно:
„Прост
народ – бедна държава.”
Постоянно
си го казваме.
Е,
и?
No comments:
Post a Comment