Уъркшоп, Мастърпийс, Пърформанс и Инсталация (Как да си направим алтернативен фестивал)

Редовете, които ще прочететете по-долу, са израз на художествена измислица, вдъхновена от истинския живот. Всяка прилика с реално съществуващи събития, парични суми и творчески хрумвания е напълно случайна.

Подгответе идеен проект и кандидатствайте с него за пари от културната програма на Европейската комисия. Още преди да се захванете с писането, трябва да сте наясно, че името трябва да е някакво взривяващо, от него трябва да струи мощна енергия, така че да разтресе като ток еврочиновника с осемкатова гуша, когато той посегне към него. Разни елементаризми, като „Крали Марко – истински герой?”, „Жената-котка Бастет в Странджа?” или „По маршрута на шхуната „Горянин” изобщо не са вървежни. Ми провинциалнички са си и това е. Друго си е „Изпържи си мозъка”, „Разбий града”, например. А най-адската маниащина е „Уърлд пачанга – бабите в Бродилово”.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО: В проекта трябва да съществуват думите „устойчиво развитие”, иначе нямате никакъв шанс!

Веднъж получили парите за фестивала (1 милион лева за три издания, едното от които се поема от местната администрация), свиквате журналисти, за да им обявите най-новата и разтърсваща идея, с която вашият град ще изгрее на културната карта на Стария континент и света: фестивала „Мегамиксус Перцептикус”. По време на пресконференцията,  на попиталите какво означава това на български език, подхвърлете насмешлив поглед, демек „Ебати цървула, не знае елементарни неща”. Бъдете сигурни, че той ще млъкне веднъж завинаги, българските репортери изпитват панически ужас, ако някой дори заподозре истинското им ниво на мироглед и каквато и да било култура.

А ако някой, все още ненапълно зашеметен от гръмката идея за световна слава, се осмели да зададе въпрос колко струва целият масраф, убедено оповестете най-много 400 хиляди, на кого му пука и без това никой няма да научи точната цифра.

Трябва да съберете участниците. Как става това? Ясно ви е, че всеки нормален артист, певец или какъвто и да е творец с талант, ще ви поиска хонорар. Не се излагайте, как така ще давате пари на разни таланти, всеки лев е отвоюван от Европа, с пот на чело. Вашата пот! Елиминирате всякакъв интерес от страна на стойностните горепосочени с обяснението, че това е алтернативен фест, АЛ-ТЕР-НА-ТИ-ВЕН! И никой от настървените зрители няма да се впечатли от жалките им конвенционални умения да пеят, свирят, играят театър и други подобни пошлотии.

На вас ви трябва нещо невиждано!

Затова се обаждате на 80 до 100 училищни кръжока, привиквате и около трийсетина извънкласни форми на артистичен живот, строявате ги в две редици и произнасяте пред тях магическата дума „кастинг”. От нея по-голямата част от тях се разтреперват и изпаряват, смачквате на пюре останалите след този естествен подбор и сред тях си избирате тези, които са готови на всичко за смешни пари, само и само да ги напишат в рекламната дипляна.

Освен тях, ви трябват четири-пет имена, които поради кой знае каква причина вече са били споменавани повече от веднъж в която и да било медиа, на тях обещавате вече по-големи суми и всичко е готово.

Добре е фестивалът да бъде поне тридневен. Така се създава чувство, че вашето творение с лекота ще удари в земята онези аматьорчета от Карнавала в Рио или другите некадърници от „Марди Гра” в Ню Орлиънс. Правите още няколко пресконференции, за да обявите всички тези важности, записвайки ги в разходният отчет, като „реклама в местни медии” и сте готови за действие. На последната среща с омаломощените от новини и емоции журналисти обяснявате увлекателно, че жителите на града, които се осмелят да гледат фестивала, ще бъдат зашеметени от мастърпийси, уъркшопи, пърформанси и инсталации. „Не ВиК или електрически инсталации”, шегувайте се освободено, но добронамерено с тях.

Разположете различните сцени от „Мегамиксус Перцептикус” на голямо разстояние една от друга, за да създадете впечатление, че „целият град е сцена”. За кръжочниците и самодейците, които ще се представят на различните места не берете грижа. Те и без това ще се стараят, децата, това е един от малкото им шансове да ги видят и други хора, освен родителите им, пък и техните изпълнения ще хванат дикиш – зрителите, колкото и да са малко, усещат кога някой играе със сърце.

На няколкото по-обемисти тъпотии, родени от алкохолни кошмари или творческа абстиненция, дайте името „арт инсталации”. Ако имате боядисани в ярко електриково продълговати балони, вързани за стряхата на някоя обществена сграда, наречете ги „Сънят на октоподите”.

Десетината тромави робота, направени от ръждясали варели и всякакви други технологични отпадъци, задължително трябва да се казват „Камера футура”.

Най-ефектно ще бъде чисто голи мъж и жена, застанали като статуи един до друг, да кръстите „Човек 21”. За да е по-скандално и абстрактно, ги поставете в началото на алея в градския парк, по която майки ежедневно разхождат малки деца. Проблем ще ви е само, че фъстъците ще питат какво е онова, дето стърчи или виси (според случая), а и свободно шляещи се кучета могат да препикават арт инсталацията отвреме-навреме и да свалят от нея бронза, с който са намазани телата.

Задължително ви трябват и пърформанси. „Пърформанс” е, примерно, будещ смразяващ ужас клоун, който на кокили върви из главната улица. Зад него не по-малко страшно на вид, неопределимо същество, бута количка, в която има походна кухня с пушещ комин. От походната кухня сегиз-тогиз излизат звуци с височина минимум 120 децибела, които наподобяват йерихонска тръба, струг с цифрово управление или предсмъртен рев на Годзила. За подсилване на впечатлението зад всичко това може да се влачи огромен бял балон. Подобен на тези, детто са били издигани в английското небе, да пазят Лондон от самолетна атака през Втората световна война.

Разбира се, гореописаното са само щрихи, въвеждащи ви в изкуството да си направите алтернативен фестивал със спечелени от Европа пари. Счетоводители, следящи отблизо артистичния и фестивален живот, твърдят, че на всичко дотук сметката излиза къмто 40 000 лева.

Е, кво му плащате?

Хем 40 000, хем пърформанси, хем уъркшопи, хем инсталации.

Мастърпийс, бе!