Животът на Петър

Петьо се роди в едно забутано село, в Странджа планина, през 1926 година. Беше последното от трите деца на Куна и Санди – бедни, бедни хора, чийто имот съставяха малка нива, вол, две кози и прасе. И няколко кокошки. Едвам смогваха с наряда, но все някак се оправяха и челядта не оставаше никога ненахранена, а на панаира все успяваха да я уредят с по някое шекерено петле. Санди беше неграмотен, Куна също. Макар това, те усещаха вътрешно, че светът не е това, което те живеят, ала не се оплакваха. Нямаха време да разсъждават по темата и се радваха на живота по своему – и те живи и здрави, че и хлапетата. Не се оплакваха, не.

За пръв път Петър видя работа на 4- годишна възраст, когато трябваше от нивата да ходи до кайнака, да напълни стомната с вода и я отнесе на пресъхналите от жега майка и татко, оставили за малко сърповете и ръкойките и сгънали крака, да починат. Те отпиваха няколко малки глътки от тясното гърло, за да не ги заболи жлъчката. Набързо хапваха резен дядо и особена, жътварска гозба – чесън, орехи и хляб, счукани в оцет. Без да са учили и грам биология, знаеха от своите родители (а те пък, от своите), че така се възстановява донякъде страшната енергия, която изразходваха, превивайки гръб над класовете. Наградата на Петър беше да го пуснат до ей оная долчинка, да си набере сливи. На него му минаваше през ум, че може и да поиска още нещо, но не се оплакваше. Изобщо.

След втория ден на новата 1933 година той стана на седем. Не получи подарък, понеже пари за такива неща изобщо не бяха предвидени, но нали беше зима и не се работеше, татко му издялка лодка от едно парче борова кора, което беше намерил кой знае откъде. Петьо не се оплака, дори беше много щастлив. На тридесетия ден от новата година, когато на хиляди километри от неговото село, един налудничав австриец с идиотски мустачки беше назначен за канцлер на Германия, най-голямата сестричка на Петър се разболя. Лекар имаше чак в града и докато на втория ден се наканят да тръгнат за натам, въпреки компресите, детето умря. Просто угасна. Малчуганът чу думата „инфлуенца”, но не я разбра.

В селото за около месец умряха дванадесет души и тъкмо семейството на Петър мислеше, че е минало по тъжния си ред, болестта повали и по-голямото му братче. Този път тръгнаха с каруцата почти веднага, но малко преди града то предаде Богу дух. Бащата трябваше да се върне веднага, с мъртвото си дете, за да го погребат. Вкъщи той завари още по-ужасна гледка – Куна се мяташе, цялата в огън, завита с две черги, а до нея Петър гледаше през малкото прозорче в някакъв страшен унес.

Вместо един, изкопаха още два гроба.

Когато дойде пролетта, Санди приготви една торба, обясни на Петър, че ще живее при чичо си и тръгна за големия град, далече, далече от село. Там да работи по укрепване на новото пристанище. Пари давали хубави, пък и трудът бил по-заплатен, не като таз неблагодарна робия, със земята. Петьо не се оплака изобщо, знаеше, че волята на тате е закон и щом така трябва, значи така трябва. Не му беше никак приятно, понеже чичо му, колкото и да го обичаше, сам имаше семейство с един син и жена злобна, станала такава заради тежкото раждане, направило я ялова завинаги.

След няма и година, дойде грозна вест. Санди умрял на строежа, затиснала го кола с камъни. Изобщо не докараха трупа му на село, толкова бил премазан. А и беше лято, докато дойдеше колата, щеше да се вмирише и мухите да го наплюят.

Петър остана кръгъл сирак на 8 години, но не се оплакваше. Чичо му каза, че трябва да е доволен, че е жив и има покрив над главата си. Така и стана. Още седем години той живя там, къде зле, къде добре, като беше принуден да търпи подмятанията на лошата си леля. На седмата година, обаче, като че ли съдбата й отмъсти за тормоза. Тя се разболя незнайно от какво и умря за три дни. Вече доста остарелият чичо съвсем грохна от смъртта и изгуби всякакъв живец. От сутрин до вечер седеше на двора, клатеше се, като луд и нещо си мърмореше. А порасналият братовчед взе, че се ожени. За Петър в тази къща вече място нямаше. Той събра малкото си дрехи в една бохча и отиде в по-близкия голям град, не в този, в който баща му умря. Там отиде на пристанището и се примоли на едно малко корабче, с което ловяха риба в морето. Взеха го по милост, но работата му се удаваше и скоро го приеха като свой син. Петър не се оплакваше. Реши, че след толкоз мъка, животът все пак е интересен. А и туй море...

Четири години изкара Петър на гемийката, остана си дребен, но стана жилав и любопитен. А един от дъртите бараби, освен, че го запозна с пиенето на ракия, му показа как да пише и чете. Тогава  дойде войната и деветнадесетгодишният младеж се записа и отиде на фронта. След няколко дневен марш, той падна с болки и ротният лекар каза, че бил дюстабанлия. Върнаха го в тила, артелчик. Петър не се оплака, беше чувал, че на предната линия е страшно и хората умират с едно мигване на окото. Прав беше. Един ден, когато излезе от склада, за да запали цигара, върху бараката падна мина, която я изравни със земята. Останалите четирима артелчици бяха разкъсани на парчета.

След войната Петър нямаше къде да отиде и се върна в село. Там беше станало страшно, колективизацията тъкмо започваше и злобни цървуланковци обикаляха и агитираха за влизане в ТКЗС- то с бой. Чичо му отвърна на един от тях с шамар, той го застреля, оправдавайки се, че като представител на народната власт, бил нападнат от кулак. Петровият братовчед скочи с вилата на острието на народовластието, което застреля и него и така младата му съпруга остана сам-самичка. В ТКЗС- то.

Така я намери Петър, помоли я за подслон, заживя в дома й, помагаше с каквото можеше, а иначе работеше в новата кооперация. Понеже беше доста научен от живота, бързо схвана как да се оправя с новия трактор, който докараха другарите и стана ценен кадър на полето. В селото плъзнаха грозни слухове, че живеел със снаха си като мъж с жена, но той не се оплакваше, тъй като живееше под покрив, имаше храна и работа, че и получаваше заплата.

На една вечеринка Петър се запозна с Малина. Бързо се харесаха и се взеха, макар че нейните родители бяха против. Младото семейство бързо реши проблема, без да се оплаква – премести се в друго село, където ремонтира и се нанесе в изоставена къща. И тук плъзнаха слухове. Че двамата, всъщност са брат и сестра в гадна, кръвосмесителна връзка, че Петър бил издънка на богат фашист, че Малина била на трети брак... Петър не се оплакваше изобщо, а си гледаше работата в местното ТКЗС. Беше много доволен от живота, вече твърдо убеден, че щастието на всеки му стои и той не трябва никога, никога да се оплаква, а да гледа само напред. Скоро се роди и синът му Санди. Петър просто ходеше из облаците от радост. Ненавреме набръчканото му лице се изопна и светна. Усмивката не слизаше от него през целия ден.

Докато една тъмна вечер блюстителите на селския морал, незабравили съмненията, го причакаха на улицата, хвърлиха връз него черга и го смазаха от бой.

Така го откриха на сутринта съселяни – полумъртъв, в локва кръв, с избити почти всички зъби. Запалиха „Молотовката” и го откараха до големия град. В болницата лежа около 4 месеца, шиха го, кърпиха, наместваха. Оттам излезе полупарализиран инвалид. Когато се прибра вкъщи, разбра, че са избрали Малина за звеноводка. Съответно – заплатата й по-голяма, ще  може да изхранва и него и малкия иим син. Е, вярно, говореха, че за това се овъргаляла в плевнята с партийния секретар, на ТКЗС- то.

Но Петър не се оплакваше.