Saturday, January 26, 2013

Диалектически материализъм` 2013



Марин се прибра вкъщи и пусна телевизора. Книги той отдавна не четеше. Нямаше навик още от невръстни години, от училище, когато последно запамети „О, музо! Възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев!” за тройка в училището, в което с тежки мъки се опитваше да завърши с диплома, малко по-висока от „3.00”. Тогава беше различно, Марин не се замисляше особено, а и нямаше смисъл в това. Знаеше, че е разпределен в култово за времето си металодобивно предприятие, където заплатите бяха три пъти по-големи, стига да си работиш и да се мазниш на партийния секретар. Това положение, обаче, се промени. В началото на 90- те на миналия век. Оказа се, че нито руда ще идва отдалече, нито метални заготовки, нито има нужда някакви шерпи да я обработват. Марин изпрати (вече) позастарелите си майка и баща на село, та направи култова кръчма „При батко ви”. Тя беше на първия етаж, в бившия хол на апартамента, в който отрасна, а към хола направиха метална стълбичка, за по-лесен достъп за местни пияници. С променлив успех от локалната утеха за пропаднали махленски алкохолици събра пари и направи „склад за продажба на едро”. Вървеше, не, че не вървеше, но с едно фалшиво олио го прецакаха контрагенти от друг град и бизнесът му замина на кино. С малкото спестени кинти той нае под наем местна сладкарничка и я преобърна в „Казино Ша Ноар”. Последното управление на държавата, обаче, така зловещо се отрази на мястото, че уволни двамата пазачи (които мислеха, че са „бодигардове”), та стоя там до тази вечер. В която написа „Обичам ва. Ма не мога повече”. И скочи от терасата. От петия етаж. Умря веднага, с пръснат череп, върху старомодните плочки пред входа на мрачния блок в мрачния комплекс, в който живееше от седем години насам. 

Мариана отключи, влезе, заключи и се облегна на вратата. Остана доволна, че децата ги няма. Все пак, четири деца от трима бащи, не е лесно. Обаче, на, всички живи и здрави, всички доволни от живота си, само тя не от нейния. Красива и суператрактивна, най-готината от гимназията, тя се почувства страшно обидена след като Бойчо* я заряза след двегодишно казармено чакане и хукна подир оназ` курва от Симеоновград, дето баща й беше митничар. Мариана започна работа като управителка на няколко заведения. И, понеже беше „лесна”, за нула време се видя с няколко отрочета от няколко бащи. Кой от кого по-гламави, тъпи и по-главочи. И, понеже битието определя съзнанието, продължи по темата. И се видя с още едно. Льохманинът, който й го направи, беше любвеобилен веселяк, обещаващ й, че след най-много две години всички заминават при брат му, в Австралия, а там ще работи в асфалтирането на пътища. Греда! След почти две години умря в адски мъки, намушкан с касапски нож, в черния дроб от събутилник-циганин-рецидивист. С когото, кой знае защо, се събрали, за да пийнат по едно, след края на работния ден. Мариана глътна 23 диазепама. След това изпи една бутилка водка, почти на екс. И се отнесе...

Милослав се отпусна в кожения диван на любимия си хол. Наля си един бърбън. Помисли, че точно в този момент ще му е нужна ненужно младата секретарка Мери, за да му врътне една свирка. Той през последните десет години си беше баш бонвиван. Заряза бившата си жена Мила, осигури я, заедно с децата и замечта за една нова бизнес-обстановка. Радостна и щедра. За която малко по-късно разбра, че няма как да се случи, заради световната криза с имотите. Така или иначе, Мери я нямаше. „Най-вероятно се чука с някой по-млад от мен”, си помисли Милослав. Погледна наедрялото си шкембе, отиде до банята, видя силно побелялата си коса и се отчая съвсем. Онези 14 000 нямаше как да ги даде на освирепелите работници, ревящи под прозореца на тризонета му, за заплати. Около тях се мяркаха няколко (откъде-накъде?) възпитани репортери, очакващи мнение от него, за да го заковат в последната си новинарска емисия. Заковаха го. В ранната емисия на техните новини се чу, че глътнал силна отрова. Причината, казали от пресслужбата на съответнотно полицейско управление, била „силна вътрешнофирмена задлъжнялост”.

Минчо подсмръкна и се изплю през борда. Храчката заплува по мазните зелени води на пристанището. Почеса се по главата и запали смачкана цигара... „Четирсет и седем и кво? Скапана работа. Тристаен, „Ягуара” на 100 години, „Пежото” на жената вече издиша. Скапана работа. Добре, че децата... Голямата учи „Европеистика”, втори курс е, страшна работа. Два пъти до Брюксел ходи, искат я веднага щом завърши. Оня, малкият и той отличник. Архитект искал да става, искал да измисля къщи. Бе аланкоолу, хората милионери станаха със строителство, не с архитектура. Вярно, че доста от тях фалираха, ма като са прости, да си накупят веднага мерцедеси и беемвета... Карай, да става архитект, не като баща си, да се дави на желязото по седем месеца из океаните... Че и черен пояс по айкидо взел онзи ден, снимки по интернет прати. С гаджето, прегърнати в залата, гледа нахакано... „
Минчо метна фаса и пак се изплю. Идваше време за вахта в машинното. Заби слушалките на плейъра в ушите си и изду Гери Мур. Докривя му, но си намигна вътрешно. След месец се прибираше.
У дома.

No comments:

Post a Comment