Primum, non noncere* (Болни бащи)

Беше в края на миналата година, малко преди Коледа. С един приятел седяхме в неговия хол и пиехме ракия със салата пред телевизора. Беше студено и се канехме да гледаме някакъв късен филм.

Изведнъж ключът във входната врата се превъртя и в апартамента влезе баща му. Висок, слаб мъж, с яркоотпечатана мъка на лицето, бял като платно и се олюляваше.

Скочихме, разшетахме се, сложихме го да седне в старомоден, удобен, фотьойл. Дишаше със стържене, а цветът на очите му беше преимуществено бял. Успя да изговори на пресекулки, че идвал от болницата, много му било лошо и оттам го натирили да се прибира, щото и без това живеел наблизо.

Потникът му беше преметнат само през едното рамо и усукан на гърба, хлабавите превръзки се бяха изхулили и изцапали с кръв ръкавите на ризата, отвътре, сестрите много бързали.

Бай Трифон е болен от години. Има левкемия, камъни в бъбреците и още няколко тежки болежки. Затова живее на село и обстановката там го поддържа жив и жизнен. Но, отвреме-навреме се влошава много и това беше един от внезапните пристъпи. Аз изпаднах в ужас, помислих си, че бай Трифон ще умре до сутринта и си тръгнах. Неговият син, обаче, моят приятел, изобщо не мислел така. Позакрепил го през нощта, после го награбил и обратно в болницата.

Там го посрещнал доктор с вид на млада мутра. С мощен ланец, инфантилно небрежен и отегчен. На път за прегледа, попитал къде е това или онова, от документите. Силно притесненият приятел се сепнал, че не знае, но най-вероятно, ако не са в плика, който му предал, ще ги донесе от вкъщи.

„Хооо, къде му е амбулаторният катрон не знаеш, ама къде са нотариалните актове, добре знаеш, а?” – нагло предположил лекарят.

Моят човек е иначе кротък, но произхожда от див странджански род. Лицето му веднага се наляло с кръв, стиснал за гушата любезния служител на Хипократ, блъснал го в стената на асансьора и изревал, че ще го убие веднага. Нахаканият до момента тежкар, пребледнял и се разтреперал. Вследствие на което, докато „всички лекари били заети”, след минути се събрали на консилиум седем от водещите специалисти в болницата.

Отново преоткрили всичките десетки болежки на изтормозения пациент, цъкали с език и укорително клатели глави на разказа как презрително се държали предната вечер с него и решили, че изобщо няма да го изпуснат, а ще се постараят, даже!

Качили го на количка и го повели. По пътя мутроподобното докторче, което го приело, почнало да обяснява на моя приятел, че ето на, нещата се нареждат, обаче сега, в първото отделение, където ще го откарат, колегата, който ще го преглежда е много кофти човек, нервак, държи се ужасно гадно с пациентите и изобщо не е за там. Така че, ако моят човек се съгласи, да се подпише в едни листи, които ей сега може да му донесе... На тия листи се събирали подписи „на пациенти и техните близки” за отстраняване на този доктор от болницата.

Както ви казах, моят приятел е спокоен, но в оня ден много се страхувал за баща си, скочил и отново го стиснал за гушата, като този път съвсем откровено заявил, че ще го убие, ако не млъкне на секундата. За радост и на двамата, пътят до първото отделение, което било нужно за лечението, свършил и те се разделили.

А там попаднали на най-любезния, внимателен и усмихнат лекар, който били виждали от началото на десетките прегледи на бай Трифон до момента. Човекът го преслушал, дал му кураж и обяснил, че трябва първо да стабилизират сърцето, а оттам нататък, ще полежи в болницата по Коледните празници и лека-полека ще се закрепи.

До ден днешен бащата на моя приятел е жив и относително здрав. Върши тежката селска работа, гледа животните, събира се с комшиите и отвреме-навреме се черпят с ракийка, обсъждат политиката и всичко останало и диша въздуха, който отдавна щеше да му бъде отнет от „спешния екип” и тарикат-пишман-мутра-докторчето...

Изведнъж се сетих за един друг човек, моя баща. След като постъпи за втори път в болница, след тежък инсулт, изведнъж получи ужасни сърбежи. Помня как лекарите учудено се чесали по главата отде, аджеба, ще се получи тоз сърбеж, след като е след инсулт и продължително лечение. И накрая, една мъдра изрусена глава, един гений на човешката, докторска и диагностична мисъл му заявила, че той, най-вероятно има въшки или краста. И затова го сърби.

Сломен, грамадният на ръст мой баща, обикалял няколко десетилетия цяла Европа, Азия и Близкия Изток на камион с дванадесет колела, никога не прихващал никаква болест от чергарския живот, отронил, че досега не бил чувал по-срамно нещо за себе си. И си тръгнал разплакан от великата медицинска диагностичка.

Няколко дни след случката, когато оплисканата в кръв, все едно е клала прасе, реаниматорка излезе, за да ни съобщи, че въпреки нейните няколкочасови усилия, е мъртъв, попита дали знаем, че е имал „полиорганна нефункционалност”, предизвикана от болна жлъчка, заради която, най-вероятно е усещал жесток сърбеж.

„Не знаехме, никой не ни каза” – отговорихме аз и моите сестри. А на мен ми мина вяла мисъл да съдя диагностичката...

Накрая, бих искал малко да поразсъждавате. След прочетеното да затворите очи и да си представите, че това не съм написал аз, а човек от произволен български град, който говори за съвсем други приятели и съвсем други бащи. Че това не се е случило у нас, а в друга постсоциалистическа страна. Всъщност, кой ви каза, че аз имам предвид болницата, за която си мислите?

А вие коя точно болница имахте предвид?

*Primum, non noncere (лат.) – „Преди всичко, не вреди!” Първият принцип в Хипократовата клетва, залегнал в основата на медицинската професия